Скритият оазис

За човек без нейния опит в катеренето подобно издигане би било почти невъзможно, тъй като изискваше изключително силна мускулатура и на раменете, и на ръцете. Годините катерене по някои от най-непреодолимите скали на света обаче, да не говорим за стотиците набирания на лоста, които правеше всяка сутрин, за да се поддържа във форма, си бяха казали думата — тялото й беше повече от привикнало с подобни напрегнати мигове и те й се удаваха сравнително лесно. Бицепсите и делтовидните й мускули се издуха и станаха на възли, краката й се размахаха, като че ли се канеше да преплува разстоянието нагоре. Тя запъна десния в ръба на отвора, изнесе левия нагоре и го уви около желязото, посегна с ръка и се вкопчи за ръба. Издърпа се още десетина сантиметра, хвана се и с другата ръка, продължи да се издига и лази, докато главата, а после кръстът и цялото й тяло не излязоха навън, върху покрива на храма.

В залата долу Флин я наблюдаваше как изчезва в отвърстието. Тя промуши дясната си ръка надолу и щракна с пръсти за въжето. Той й го подхвърли, като в същото време тревожно поглеждаше през рамо, тъй като лаят вече отекваше в параклиса непосредствено до стаята.

— Ехна даклеен лоло! — изкрещя някой. — След тебе сме. Не се опитвай да направиш нещо, защото ще стреляме!

— Хайде — изсъска той.

Краят на въжето се залюля над него. Без дори да се убеди, че тя го е вързала добре от другата страна, той го сграбчи с две ръце и започна да се издърпва нагоре; пазачите вече бяха само на секунди от него, а лаят на кучетата сякаш изпълваше целия храм. Флин стигна до отвора и с гърчене и ритане се промуши през него. Фрея едва успя да издърпа въжето, преди два песа да нахлуят в помещението, следвани от петима-шестима пазачи.

Задъхан, с окървавен ръкав, тъй като раната на ръката му се бе отворила от усилията, Флин веднага тръгна към задната страна на покрива, която — тъй като зад храма се издигаше хълм — беше само на два-три метра от земята.

Скочиха и забързаха надолу по склона по някаква стръмна пътечка.

След пет минути бяха отново в джипа, а след още трийсет секунди вече се движеха бързо по пътя от Абидос; разминаха се с колона полицейски коли с включени сирени.

— Никога не съм мислила, че египтологията може да е толкова вълнуваща — бяха първите думи на Фрея.

— А аз никога не съм осъзнавал, че катеренето може да е толкова полезно — добави Флин.

Спогледаха се и се усмихнаха.

— Чака ни дълъг път. — Флин посочи напред. — Сигурна ли си, че искаш да дойдеш с мен?

— Не бих изпуснала това за нищо на света.

Той отново я погледна, кимна, натисна газта до дупка и викна:

— Дръж се, Дакла! Идваме!

54.

Кайро

Мохамед Шубра работеше като охранител в сградата на Агенцията на САЩ за международно развитие вече почти двайсет години, но не си спомняше някога да е виждал г-жа Кирнан в по-добро настроение. Разбира се, тя винаги му се бе усмихвала, винаги беше любезна, но тази сутрин, като прекрачи прага на сградата, определено изглеждаше във възторг.

— Нещо хубаво ли се е случило? — попита я той, когато тя се приближи да му покаже пропуска си. — Цялата сияете.

Тя се усмихна и го заплаши на шега с пръст.

— От тебе човек нищо не може да скрие, Мохамед, нали?

— Госпожо Кирнан, трябва да съм сляп, за да не го видя! Сигурно имате новини от семейството.

Тя поклати глава.

— Не, от работата. Винаги е работата, Мохамед.

Той би оставил разговора на това — не му беше работа да я разпитва за делата й, — но за негово учудване и радост тя се огледа и се приведе над гишето.

— Получих новини за един от проектите си — започна тя. — Не очаквах да излезе нещо, но сега изглежда, че е възможно.

Никога не му бе говорила по този начин, не му се бе доверявала и той се развълнува, като че ли го допускат до голяма тайна.

— Отдавна ли работите по този проект?

— О, да — сияещо отвърна тя и докосна кръстчето около шията си. — Много отдавна. Отпреди ти да си на работа тук. Много отдавна.

— Голям ли е проектът? Важен?

Макар тя да продължаваше да се усмихва, погледът й изведнъж стана по-твърд, като че ли бе казала повече, отколкото е нужно, и сега иска да смени темата.

— Всичките ни проекти са важни, Мохамед. И помагат този свят да стане по-добро място за хората. Денят ми обаче е доста натоварен, така че ако нямаш нищо против…

Махна му за довиждане, тръгна към асансьорите, но се върна, като ровеше в чантата си.

— А, още нещо. Виждал ли си някога този човек?

И сложи една снимка на гишето пред него — дебел оплешивяващ мъж с бледа кожа и сочни устни.

— Беше тук вчера — отвърна египтянинът и си помисли дали не е преминал границата с въпросите си преди малко; беше доволен, че може да изкупи вината си. — Директорът го разведе из сградата.

Кирнан кимна и прибра снимката в чантата си.

— Направи ми една услуга, Мохамед. Ако го видиш пак, звънни ми да ми кажеш, че е в сградата, нали?

— Разбира се, госпожо Кирнан. Веднага щом го видя. Вие ще сте първата, която ще научи.

Тя му благодари, пресече фоайето и се качи в асансьора.