Скритият оазис

— Професор Броуди любезно се съгласи да отговори на всички ваши въпроси. Както казах и по-рано, той е един от водещите световни специалисти по археологията на Сахара, автор на сериозното изследване „Древният Египет и Западната пустиня“… така че нека се възползваме от възможността да сме с него.

Ново мълчание, прекъснато от човека, който през повечето време бе спал:

— Професор Броуди, смятате ли, че Тутанкамон е бил убит?

След като отведоха туристите на вечеря, Флин прибра бележките и лаптопа си. Марго кръжеше около него.

— Не мисля, че останаха особено очаровани — каза той.

— Глупости — възрази Марго. — Бяха абсолютно… смаяни.

Той беше изнесъл лекцията само заради нея — стари приятели от университета и т.н., — пое ангажимента в последната минута, след като едно друго мероприятие се беше провалило. Виждаше, че тя се притеснява заради хората, които беше довела, затова се пресегна и я потупа по лакътя.

— Не се тревожи за това, Марги. Повярвай ми, имал съм и много по-лоши случаи.

— Ти поне трябваше да ги изтърпиш само половин час — въздъхна тя. — А аз съм с тях през следващите десет дена. Дали е бил убит Тутанкамон! Господи, щях да потъна в земята…

Той закопча чантата на лаптопа, засмя се и тръгнаха да излизат. Марго пъхна ръката си в неговата. Когато стигнаха до вратата, откъм външното фоайе внезапно изригна нестройна какофония от кларнети и барабани — имаше сватба. Процесията — жених и невяста, приветствани от тълпа ръкопляскащи роднини и видео оператор, който вървеше заднишком и даваше указания.

— Божичко, виж й роклята — измърмори Марго. — Прилича на пръскащ се снежен човек.

Флин не отговори, очите му не бяха насочени към младоженците, а към задната част на групата. Едно момиченце, на не повече от десет-единайсет, подскачаше, за да види какво става. Беше развълнувано и хубаво, с люшкаща се дълга черна коса. Също като…

— Какво ти е, Флин?

Той се беше опрял на рамката на вратата и бе стиснал ръката на Марго, за да не падне. По врата и челото му блестеше пот.

— Флин?

— Добре съм — смънка той смутено, изправи се и пусна ръката й. — Нищо ми няма.

— Бял си като платно.

— Добре съм, честна дума. Само съм уморен. Трябваше да хапна нещо, преди да изляза.

Усмихна й се, но не много убедително.

— Ще те заведа на вечеря — предложи Марго. — Да ти се вдигне кръвната захар. След тази вечер това е най-малкото, което мога да направя.

— Благодаря ти, Марги, но ако нямаш нищо против, ще тръгна направо за вкъщи. Имам да проверявам много писмени работи.

Беше лъжа и той разбираше, че и Марго го вижда.

— Нещо не съм във форма — добави Флин. — Знаеш ме какъв съм, все намусен.

Марго се усмихна и го прегърна.

— Точно намусен те обичам, Флин. И защото си хубавец, разбира се. Господи, само ако…

За миг го притисна по-силно, после го пусна.

— Ще сме в Кайро до четвъртък, после тръгваме към Луксор. Да ти се обадя ли, като се върнем?

— На всяка цена. И не забравяй да им покажеш как пирамидите са подравнени със съзвездието Орион, защото от там са дошли извънземните строители.

Тя се засмя и тръгна. Той обърна глава след нея, после върна погледа си върху сватбарите. Те вече влизаха през вратата в дъното на фоайето, момиченцето подскачаше около последните. Дори след толкова години подобни дребни случки все още го смущаваха. Само да беше стигнал навреме…

Погледа още малко, докато сватбарите не изчезнаха и вратата не се затвори зад тях, после — без да смята да проверява никакви писмени работи, а по-скоро да се напие до забрава, — бързо излезе от хотела, следван от дебела клатушкаща се фигура с кремаво сако.

Фрея хвана полета в последния момент — в полунощ от Сан Франсиско Интърнашънъл до Лондон, откъдето се прехвърли на друг самолет до Кайро. Времето би трябвало да е повече от достатъчно, но както винаги когато разполагаше с много време, часовникът, изглежда, загадъчно се забързваше и всичко се превръщаше в надпревара с минутите. Оказа се последната пътничка, която се регистрира, и една от последните, които се качиха. Натъпка раницата си в и без това препълненото шкафче над главите и с мъка се навря между свръхдебел латиноамериканец и тийнейджър със сплъстена коса и тениска с изображение на Мерилин Менсън.

След като излетяха, прегледа филмите, които се предлагаха по видеото — имаше глупава комедия с Матю Макконъхи и документален разказ за Сахара, изготвен от Нашънъл Джиографик. Като се имаше предвид поводът за пътуването й, най-малко й се гледаше това. Изгаси екрана и си пусна музика по айпода — Джони Каш, по-добре беше.

Известни пътешественички — на такива ги бяха кръстили родителите им. В нейния случай беше Фрея Старк, голямата изследователка на Близкия изток, при сестра й — Александра Дейвид-Нийл, покорителката на Хималаите. Комично, но в живота всяка от тях бе подражавала не на знаменитата си предходничка, а на онази, на която бе кръстена сестрата. Алекс, както Старк, обичаше горещините и пустини те, Фрея, както Дейвид-Нийл, възвишенията и планините. „Нищо при вас не върви по плана — шегуваше се баща им. — И имената ви, и те на обратно“.