Скритият оазис

Към единайсет, вече доста пиян, Флин реши да си тръгва и започна да търси портфейла из джобовете си. Докато го правеше, усети ръка на рамото си. За един неприятен миг си помисли, че е пак онзи дебел американец. Беше обаче Алан Пийч, негов колега от Американския университет. Прякорът му беше „Алан Интересния“, тъй като се ползваше с името на най-отегчителния човек в Кайро, специалист по грънчарски изделия, който изключително рядко говореше за нещо извън областта на раннодинастическите червени грънци. Той поздрави Флин и като махна към група други университетски колеги, седнали около една по-далечна маса, го покани да се присъедини към тях. Флин тръсна глава и обясни, че се е канел да си тръгне, и извади портфейла си, а Пийч се впусна в объркан разказ за спора си с един от уредниците на Египетския музей, защото твърдял, че една делва е със сигурност бадарийска, а не от времето на Накада III каквато била официалната теза. Флин кимаше разсеяно, но не му обръщаше внимание. Едва когато видя нужната сума в ръцете си, сложи я на бара и вдигна лаптопа си, усети, че Пийч е сменил изцяло темата.

— … на спирката на метрото Садат. Просто се блъснах в него.

— Кой? Какво?

— Хасан Фадауи. Направо се блъснах в него. Бях; тръгнал към Хелиополис да им помогна с едни нови грънци, май от Третата династия, въпреки че по стил…

— Фадауи? — Флин се изненада. — Мислех си, че той…

— Аз също — кимна Пийч. — Явно са го пуснали по-рано. Изглеждаше съсипан. Абсолютно съсипан.

— Хасан Фадауи? Сигурен ли си?

— Напълно. Е, семейството му има пари при всяко положение, така че финансово няма…

— Кога? Кога е излязъл?

— Преди една седмица, доколкото разбрах. Станал е като клечка. Спомням си, че веднъж ми разказа как намерил в Абидос жречески делви за вино от Втората династия. Каквото и да се говори за него, той е много добър специалист по керамика. Повечето хора биха ги причислили към Третата, дори Четвъртата династия, но на него му беше ясно, че тогава ръбовете им не са били…

Това Пийч вече го говореше на себе си, тъй като Флин вече се бе обърнал и бе излязъл.

Би трябвало да си отиде направо вкъщи. Вместо това обаче не можа да се спре и кривна към безмитния магазин за спиртни напитки на Шария Талаат Харб, взе си бутилка евтино уиски и чак тогава спря такси и му даде посоката към апартамента си на ъгъла на „Мохамед Махмуд“ и „Мансур“.

Портиерът Таиб седеше на фотьойла си във входа с шал върху главата и мръсни крака в стари пластмасови сандали. Никога не се бяха разбирали и както беше пиян сега, Флин изобщо не го погледна, мина покрай него и затропа по старовремското стълбище до последния етаж.

Взе чаша от кухнята, напълни я с уиски и отиде в хола. Щракна лампите и се просна на канапето. Изпразни чашата, сипа си нова и изпи и нея; съзнаваше, че се е понесъл по хлъзгав път, но не можеше да се спре.

Вече пет години контролираше добре пиенето, почти не докосваше чаша. Имаше мъчително желание, разбира се, особено в началото, но тя му помогна да го преодолее и благодарение на нея остана на себе си и бавничко пренареди отново живота си, като някоя от възстановените делви на Пийч.

И сега, след пет години, отново захвърляше всичко. Но това не го интересуваше. Просто му беше безразлично. Момичето, Гилфът, Дакла, Пясъчният огън и изведнъж Хасан Фадауи — идваше му прекалено много. Вече не издържаше.

Напълни отново чашата, пресуши я и отпи направо от бутилката; очите му се зареяха пиянски из стаята. Предметите в нея ту идваха на фокус, ту се замъгляваха. Футболният му шал за местния шампион Ел-Ахли, книгата на Стивън Куърк „Култът към Ра“, самороден къс либийско пустинно стъкло, — въртяха се нагоре-надолу; накрая погледът му се спря върху една снимка, поставена на масичката до канапето. Снимка на млада жена. Руса, със слънчев загар и засмяна. Носеше огледални тъмни очила и вехто велурено яке, а зад нея се виждаше равен пустинен пясък, който се простираше към далечна снежнобяла дюна. Флин отпи от бутилката, докато се взираше в снимката, извърна глава, но веднага я поглед на пак; виновно и засрамено, като че ли го бяха хванал да върши нещо, което е обещал да не прави. Минаха пет секунди, десет, двайсет. Накрая с измъчен вопъл, разтреперан, той се изправи и се замъкна до прозореца. Отвори щорите и запрати бутилката в нощта.

— Алекс — изпъшка Флин. — О, Алекс, какво направих?!

Сай Ангълтън избърса челото си с носна кърпичка — господи, какъв горещ град! — и си поръча още една кола. Всички останали в кафенето пиеха рубиненочервен чай или гъсто черно кафе, но Ангълтън не признаваше тези напитки. От двайсет години работеше по тия места — Близкия изток, Средния изток, Далечния изток, Африка — и се придържаше към едно и също правило: не го пий, ако не е в кутия. Колегите му се присмиваха, наричаха го параноик, но последният, който се смееше, винаги излизаше той, когато останалите започваха да се превиват от хранително отравяне или се скъсваха да повръщат. Щом не е в кутия, не го пий. А още — ако не е сготвено от американци, не го яж.