Скритият оазис

Баща им беше едър като мечка веселяк, учител по география в родния им град Маркам, щата Вирджиния. Освен джаза и поезията на Уолт Уитман голямата му любов бе животът на открито. Още от много малки ги водеше на експедиции из планините Блу Ридж, на спускания с лодки по река Рапъханък, с платноходки по крайбрежието на Северна Каролина, показваше им птици и животни, дървета и растения, учеше ги да преценяват пейзажа и всичките му елементи. От него бяха наследили приключенския дух и любовта към дивата природа. Външния вид, от друга страна — стройно тяло, руси коси, полупрозрачни зелени очи, — бяха наследили от майка си, отлична художничка и скулпторка. На нея дължаха и резервираността и склонността си към вътрешни изживявания, неприязънта към празните приказки и шумните тълпи. Баща им беше шумен и общителен човек, любител на разговорите и обществените събития. Жените от семейството му, обратното, се чувстваха най-добре със собствените си мисли.

Алекс беше по-голямата, с пет години, не така очевидно красива като Фрея, но по-умна, ако се съдеше по постиженията й в университета, и по-малко склонна към меланхолия. Не бяха неразделни, каквито понякога са сестрите и братята, пък и самата разлика във възрастта подсказваше, че са повече склонни да вървят по собствения си път, отколкото да бъдат в компанията на другата.

В старата семейна дъсчена къща в края на града имаше богата колекция от карти, атласи, пътеводители и пътнически дневници, трупани през годините от баща им, и в дъждовните дни всяка от двете прибираше любимите си томове и отиваше да планира приключенията си в собственото си тайно ъгълче — Алекс на тавана, а Фрея в порутената лятна къща в ъгъла на градината. А когато бяха навън, нещо по-обичайно за тях, двете също поемаха в различни посоки: Фрея изминаваше много мили през местните гори и овощни градини, катереше се по дърветата, правеше си въжени люлки, измерваше времето, за което изминаваше определена пътека или изкачваше някой връх, като винаги се пренапрягаше.

Алекс също обичаше да броди и да изследва околностите. В нейните разходки обаче имаше нещо по-интелектуално. Тя винаги си носеше тетрадка и цветни моливи, карти, фотоапарат и един стар армейски компас, явно принадлежал на някой морски пехотинец от битката за Иво Джима. Когато се връщаше вкъщи — без изключение късно вечерта, — винаги донасяше подробни бележки за пътя си през деня, скици, запис на маршрута си, различни събрани мостри: листа и цветя, шишарки, странни на вид камъни и — в един забележителен случай — умряла гърмяща змия: беше си я увила на врата като шал.

„А аз си мислех, че отглеждам млади дами — въздишаше баща им. — Какво чудо само съм предоставил на света!“

Но колкото и независими и увлечени в собствените си приключения да бяха — Алекс в опитите си да картографира света, а Фрея да го завладее, — двете сестри се обичаха най-топло и искрено. Фрея боготвореше по-голямата си сестра, вярваше й и се стремеше да достигне, казваше й неща, които не споделяше с никой друг, дори с родителите им. Алекс, от своя страна, беше изцяло обладана от мисълта да защити сестричката си, промъкваше се в стаята й да я успокои, когато нощем имаше кошмари, четеше й от книжките за пътешествия и приключения, които и двете обичаха, сплиташе косата й, помагаше й с домашните. Когато на пет годинки пострада от ужилване на оса по устата, Фрея предпочете да потърси утеха при сестра си, а не при родителите. А когато на шест влезе в болница от менингит, Алекс настоя да я придружи, спа на походно легло и държеше ръката й, когато й правеха лумбални пункции (това и придружаващата го истерия на Фрея, когато забиваха иглата в основата на гръбначния й стълб, накара Алекс цял живот да изпитва ужас от всичко, свързано с инжекциите). А когато, още ненавършила седемнайсет, Фрея изуми общността на алпинистите, като покори сама най-високия връх на националния парк Йосемити Ел Капитан, кой я очакваше на върха с букет цветя и бутилка „Доктор Пепър“? Алекс.

„Така се гордея с тебе — възкликна тя и я прегърна. — Безстрашната ми сестричка!“

И разбира се, след няколко месеца, когато майка им и баща им загинаха в автомобилна катастрофа, в техния естествен заместник се превърна Алекс. Дотогава собствената й кариера на изследовател на пустинята бе започнала да разцъфва с „Малкият Тин Хинан“ — нейната книга за осемте месеца, прекарани в пътуване с туарегските бербери от Северен Нигер, който стана световен бестселър. Алекс обаче замрази всичко това, за да се върне в семейното жилище и да се грижи за Фрея. Постъпи на работа, колкото и странно да звучи, в отдела по картография на ЦРУ й по този начин успя да финансира училището и колежа на сестра си, както и по-нататъшната й кариера на алпинист, да я защитава и пази.