Скритият оазис

— Ние бедуини — извика високо. — Ние разбираме оазис, уважаваме. Идваме, пием вода, нощуваме, нищо повече. Не пипа нищо, не взема нищо, не разваля нищо. Други хора… те не разбират. Оазис мощен.

Египтянинът махна с ръка наоколо.

— Опасен, ако не уважаваш. Като всичко в пустиня. Не безопасно други хора идват тук. Лоши неща се случат. Оазис накаже. Сега тръгваме. Няма време.

Отново затичаха. Стигнаха първото стъпало на стълбата, която се изкачваше към храмовия комплекс, и Захир зави надясно и ги поведе по пътека около скалната площадка, на която се издигаше храмът. Беше тясна, задръстена с корени и нападала зидария, така че забавиха ход.

— А самолетът? — извика Флин. — Знаел си и за самолета, нали?

— Разбира се, че знам за самолет. Намерихме го четири, не, пет седмици след катастрофа. Знаем, че един човек жив, защото той копае гроб, търсихме го, но не го намерихме. След това идвали много пъти, гледали, пазили.

— Но ти беше част от Пясъчния огън! Помагаше на Алекс да търси оазиса!

Захир му хвърли поглед, чийто смисъл му беше ясен и без думи: „Можех да й помогна да го търси, но със сигурност не и да го намери.“

— Ти се опита да ни защитиш, нали? — попита Фрея зад тях. — Когато бяхме у вас вчера, те попитах за скалата. Значи затова не искаше да ми отговориш? Искал си да ни предпазиш.

— Опитвам предупредя вас, че опасно — отвърна Захир, като забави ход заради паднала огромна колона, три метра в диаметър и дълга колкото железопътен вагон, блокирала напълно пътя. — Оазис опасен, лоши хора, опасни, всичко опасно. Ти добър приятел. Аз не искам пострадаш.

Стигна до колоната, хвана се за едно от увивните растения по нея и вдигна крак да започне трудното изкачване. Преди да се закатери обаче, Флин го хвана за ръката.

— Дължим ти извинение, Захир. Повече от едно извинение. Ние не ти се доверихме, обидихме те в собствения ти дом. Съжалявам. Наистина съжалявам.

Египтянинът реагира с една от своите едва различими полуусмивки и отблъсна ръката му.

— Всичко е наред, ще ви убия по-късно. Сега ние продължава. Излезе от оазис. Качва бързо.

Потупа англичанина по рамото, обърна се, покатери се горе, коленичи и подаде ръка на Фрея. Тя също се заизкачва — движението на скалите караше колоната да се тресе, все едно е огромна надуваема играчка, а не четиридесеттонен твърд камък. Докато чакаха да се изкачат и другите, Фрея забеляза някакво движение, горе и вдясно от себе си.

— Вижте!

Бяха на една линия с предната част на храма, макар и много по-ниско. Широка пролука между дърветата им позволяваше да виждат безпрепятствено първия портал с драпираните от пълзящи растения кули и отворените порти. От него излизаха хора и бързаха надолу по каменните стъпала към оазиса — мъже с бронирани жилетки и слънчеви очила, учени, Гиргис и колегите му, Медоус и най-отзад червенокосите близнаци. Нямаше и следа от Моли Кирнан.

— Те вървят по лош път — с безразличие съобщи Захир. — Те умрат. Ние живеем. Елате.

Протегна ръка да помогне на брат си, а Фрея помогна на Флин. Саид се закатери, но Флин не помръдна.

— Моли я няма — извика той. — Останала е вътре.

— На кого му пука за Моли! — изкрещя Фрея. — Хайде!

— Не мога просто да я оставя там!

— Какво значи не можеш просто да я оставиш там? След всичко, което ни причини? Зарежи я, нека се изпържи!

Флин стискаше и отпускаше юмруци.

— Хайде! — крещеше тя и се оглеждаше трескаво наляво и надясно към приближаващите се скали.

— Не мога да я оставя — повтори той. — Въпреки всичко тя ми помогна, запозна ме с Алекс, даде смисъл на живота ми, макар и по свои причини. Не мога просто да я оставя да умре.

— Ти си луд! Наистина си луд!

Той не й обърна внимание, а тръгна към храма и второто стълбище, което се изкачваше до входа му отстрани.

— Вървете — извика им. — Ще ви настигна.

— Не!

Фрея понечи да слезе от колоната и да тръгне след него, но Захир я хвана за ръката и я спря.

— Ще чакаме горе — каза й. — Този път добър.

— Какво правиш, Флин? — изкрещя Фрея. — Тя уби Алекс! Как може да искаш да я спасиш? Тя уби Алекс! Тя уби сестра ми!

Но той вече беше далече и се отдалечаваше още, а гласът й бе погълнат от тътена на Бенбена и оглушителния рев на сближаващите се скали.

„Моля се един ден земята да се отвори и да те погълне, о, срам на утробата ми.“

Това бяха последните думи, които майката на Романи Гиргис му каза — и сега, докато бягаше надолу през оазиса, а скалите се затваряха около него като чудовищни клещи и целият свят сякаш се сриваше, той имаше отвратителното чувство, че предсмъртното й желание е на път да се сбъдне.