Скритият оазис

— Господи — промърмори тя, не беше сигурна дали чувства ужас заради касапницата, или облекчение, че нападателите им са мъртви, а може би тревога, че това е прелюдия към нови нападения. Погледна Флин, който, изглежда, се измъчваше от същите мисли, защото вдигна вежди, сякаш й казваше: „И аз знам колкото тебе“. А после всичко стана едновременно. Някакъв мъж с кафеникаво наметало и пушка в ръка скочи до тях от палмата, друг, също с пушка и наметало, се прехвърли през гигантската гранитна ръка. Главите и на двамата бяха увити в шалове.

Флин застана със стиснати юмруци пред Фрея, готов да я защити; готов да се бие.

Мъжът до тях смъкна шала от главата си и Флин и Фрея ахнаха:

— Захир?

— Захир? — повтори Фрея. — Какво правиш тук, по дяволите?

И млъкна. Изненадата й се смени с подозрение. Всичките й опасения относно египтянина внезапно се върнаха заедно със спомените за последната им напрегната среща в къщата му в Дакла. Той забеляза промяната в изражението й и пусна пушката на земята, за да покаже, че не иска да й навреди. Другият мъж също смъкна шала си. Беше по-малкият брат на Захир, Саид — Фрея го помнеше от погребението на Алекс.

— Какво правите тук? — попита тя. — Как ни открихте?

Лицата и на двамата бяха сурови, дори намусени — изражение, което сякаш им беше семейна черта. Захир сложи ръка на гърдите си и каза:

— Аз съжалява, госпожице Фрея.

Тя поклати глава, нямаше представа за какво говори.

— Аз съжалява — повтори той с присъщата си сериозност, като че ли изнасяше реч. — Ти мой гост в Египет, сестра ти мой добър приятел — доктор Алекс. Мой дълг да се грижа за вас, да защитавам от всички опасности. Аз не защитавах теб, много лошо нещо се случи. Аз съжалява, аз много съжалява. Прости ми.

От всички нереални неща, които й се бяха случили през последните дни — преследвания с автомобили, престрелки, изгубени оазиси, камък със свръхестествени сили, — по някаква причина за Фрея най-странното беше, че сега стои до два трупа и гигантска гранитна ръка, а човекът, който току-що й е спасил живота, й се извинява без каквато и да било причина.

— Прости ми — каза той отново; имаше нещо почти детинско в сериозния му тон.

Въпреки всичко, което се случваше, Фрея не се сдържа и избухна в смях.

— Захир, ти ми спаси живота. По дяволите! Аз трябва да ти благодаря, а не да ти прощавам! Боже, бедуини…

И завъртя ръка до главата си в знак, че е луд. Захир се намръщи, опитваше се да отгатне дали жестът й е закачка, или обида, после сметна, че е първото, кимна и нещо като намек за усмивка, само кратко потрепване, се появи в крайчето на устните му.

— Всичко наред сега, госпожице Фрея? — попита той, приближи се и побутна един от труповете с крак. — Ти в безопасност. И двамата в безопасност. Няма опасност. Всичко наред.

Любопитното беше, че почти същите думи бе използвал и Флин след атаката на стършелите в самолета. Сега, както и тогава, тя усети прилив на облекчение, помисли си, че може би, просто може би, нещата са се обърнали в тяхна полза и че ще се измъкнат живи от тук.

Но както и тогава, това се оказа само отсрочка. Защото дълбокият пулсиращ звук изведнъж започна отново — бум, бум, бум. Отекваше из долината, караше скалите и дърветата да треперят, повтаряше се по-бързо отпреди, все едно това, което го причиняваше, се беше презаредило и сега искаше да навакса загубеното време.

Четиримата се огледаха тревожно. Земята под краката им сякаш подскачаше с всеки тътен, вибрациите бяха толкова силни, че за миг на Фрея й се стори, че звукът кара стените на долината не само да треперят, а и да се движат, да се приближават една към друга. Поклати глава, убедена, че си въобразява, че това е оптична илюзия. Но колкото повече гледаше, толкова повече се убеждаваше, че стените се движат — бавно, като голяма затваряща се книга. Геологичните процеси, които обикновено траят епохи, сега протичаха за секунди. Ниският смилащ звук на скала, триеща се о друга скала, се засилваше заедно с бумтящия тътен, докато не заглуши и Бенбена.

— Виждате ли това? — попита тя и посочи скалите вляво и вдясно.

Флин със сигурност го беше видял, защото вече тичаше към гранитната ръка; Захир и брат му хукнаха след него. Тримата се изкачиха на камъка, за да огледат по-добре.

— Какво е това? — изкрещя Фрея. — Какво става?

Флин беше засенчил очи и въртеше глава.

— Челюстите на Собек — измърмори той, след това повтори по-силно: — Челюстите на Собек! Боже мой, точно това се казва в проклятието! Злодеите ще бъдат смлени в челюстите на Собек! Оазисът се затваря като устата на крокодил. Ето какво означавало. Вижте! Вижте как се приближават!

Тя наистина виждаше, дори от ниското място, на което беше застанала. Оазисът — тесен в единия край, широк в другия, самите скали, оформящи гигантско V — наистина пораждаше впечатлението за огромна крокодилска паст; и сега двете челюсти постепенно се затваряха, като трошаха всичко помежду си. Скали и дървета се затъркаляха надолу по стените сред облаци прах и потоци чакъл.

— Но това е невъзможно! — извика Фрея. — Как са накарали долината да се затваря? Невъзможно е!