Скритият оазис

Всеки път, когато от Бенбена прозвучаваше дълбок плътен тътен — а те ставаха все по-чести през последните двайсет минути, — той се придружаваше от блестящ взрив светлини. Ставаха все по-ярки и Медоус настоя въпреки защитните стени на куба всички да си сложат и противорадиационни очила. В камъка започнаха да се появяват цветове, първо слаби, едва забележими, мигащи тънки лъчи в червено и синьо, зелено и сребристо; лумваха за миг в тъмната скална маса и почти веднага изчезваха. Пулсирането зачестяваше, а светлината мигаше все по-ослепително, цветовете ставаха по-ярки, тънките лъчи се превърнаха в ивици, а ивиците във водовъртежи, цялата скала гореше в брилянтен калейдоскоп от цветове, гъста мъгла излизаше от повърхността й и обгръщаше всичко в златен воал.

— Красиво е! — извика Кирнан и плесна с ръце от удоволствие. — О, господи, това е най-хубавото нещо, което съм виждала! Не е ли така? Най-хубавото нещо!

Никой не отговори, всички гледаха в нямо учудване засилващите се фойерверки; мониторите и принтерите не работеха, компютърните екрани бяха празни, електричеството примигна и угасна.

— Не е ли опасно? — Гиргис както винаги си оставаше предпазлив. Лъскавата гумена маска придържаше опънатата му назад коса, тънката му уста без устни го правеше да прилича на влечуго повече от всякога. — Сигурни ли сте, че сме в безопасност? Не искам да свърша живота си така!

Имаше предвид Осман — по-точно онова, което допреди малко беше Осман. От египтолога не бе останало много — всеки следващ взрив от светлина отнемаше по малко от тялото му, смаляваше го слой по слой като глава лук и накрая всичко, което остана от него, бяха деформирани бели кости в подножието на Бенбена, сюрреалистично заплетени в обувките, чорапите, бельото и очилата му.

— Напълно безопасно е, господин Гиргис — увери го Медоус. — Както вече ви казах, стъклената мембрана е непроницаема. Каквото и да става в зоната за наблюдение, то ще си остане там. Няма да излезе нищо, което ние не искаме да излезе.

Но промените в камъка продължаваха да се ускоряват и да набират сили, тътенът ехтеше все по-начесто, светлинните залпове ставаха все по-ярки. Дори Медоус изглеждаше несигурен, крачеше насам-натам, чешеше плешивата си глава, говореше тихо и тревожно с колегите си в бели престилки, всички се чудеха докъде ще стигне това и дали не са подценили силите, с което си имаха работа.

Само Кирнан не се обезпокои от пиротехниката. Стоеше пред другите, сияеше, пляскаше с ръце, понякога протягаше пръст и докосваше стъклената стена, като че ли се опитваше да се свърже с това, което ставаше зад нея, да убеди себе си, че е реално.

— Виж го, Чарли! — прошепна тя — Просто го погледни! Това е за теб, скъпи! През всичките тези години ми помагаше да съм силна, помагаше ми да вярвам! И сега… Боже господи, няма ли да погледнеш? Красиво е! Прекрасно е!

Беше изцяло погълната, направо хипнотизирана от необикновеното звуково и светлинно шоу, което се разиграваше пред нея, и не забеляза, че някой я вика — пращящ глас с американски акцент. Едва когато Медоус й подаде уоки-токито, което бе оставила до един от мониторите, тя откъсна поглед от камъка и се заслуша. След миг очите й се стрелнаха към Гиргис, тя поклати разочаровано глава и отсече: „Довършете ги“. Подаде уоки-токито на Медоус и пак обърна поглед към Бенбена.

— Свирете, тръбачи на Сион — прошепна тя, а уоки-токито изпращя сухо два пъти. — Дайте знак в светата планина, защото ето иде денят Господен, и дошъл е вече!

Странно как шокът може да заблуди ума. За миг Фрея си помисли, че сигурно е мъртва и преживява нещо извън тялото си.

Не беше само затова, че чу гласа на Кирнан, който заповядваше да ги екзекутират, а след това двата изстрела и глухото тупване на двата трупа на земята, но и защото всичко изведнъж застина, все едно Земята изведнъж е спряла да се върти и всичко, което е останало, е замръзнал отпечатък на последния й миг.

Това продължи съвсем кратко, защото тя изведнъж осъзна, че каквото и да се е случило, поне със сигурност не е застреляна. Примига и се огледа. Всичко си беше точно както преди няколко минути — оазисът, алеята на сфинксовете и обелиските, гигантската палма, огромната гранитна ръка; единствената разлика беше, че всички звуци от Бенбена бяха изчезнали и долината бе потънала в дълбока задушаваща тишина. Освен това мъжете с бронираните жилетки лежаха на земята. Единият по очи, горната част на черепа му беше отвяна, косата му, вратът и яката на бронираната му жилетка бяха покрити с лепкава каша от кръв, кости и мозък. Другият беше по гръб, с разперени ръце, на мястото на лявото му око зееше тъмна дупка.