Скритият оазис

Задъхани тримата гледаха как последните сантиметри от долината се затварят. Онова, което само преди час беше широка долина, обрасла с дървета, със сгради и водопади, сега беше четиридесет сантиметра широка пукнатина, а лъчите червена светлина, идващи от дъното й, още прорязваха въздуха. Пукнатината стана само трийсет сантиметра, после двайсет, след това десет — смаляваше се все повече с глухо стържене.

Когато стените на долината се доближиха съвсем, дълбоко изпод земята се чу последен грохот, отекна като тътнещ рев — по-късно Фрея го описваше като лъв с каменни дробове, — а от пукнатината изригна лъч ослепителна пурпурна светлина. Силата му ги повали на земята.

— Не гледай — извика Флин, сграбчи Фрея за рамото, обърна я по корем и натисна лицето й в пясъка. — Затворете си очите! И двамата!

Досега мълниите се появяваха за миг, лумваха ярко и угасваха като падащи звезди. Този път светлината се задържа — огнено острие, което се издигаше все по-нагоре и в същото време се разширяваше; раздели стените на долината отново, оттласна ги назад и се превърна в извисяващ се огнен обелиск. Светлината за миг остана неподвижна, като леко се поклащаше, тътенът се усили, изпълни цялата пустиня. Фрея имаше любопитното чувство, че е прогорена, без да чувства никаква болка. След това, сякаш показала същността си, светлината изведнъж се оттегли, върна се в земята като мъждукащ пламък и стените на дефилето се затръшнаха над нея.

Фрея отвори очи. Виждаше всичко в оранжево. За един кратък миг си помисли, че ретината й е повредена, после осъзна, че се взира в цвете, деликатен оранжев цвят, изникнал някак си сред пустошта.

„Това затворено цвете е пустинна орхидея. Казвали са ми, че е много рядка. Запази я и си спомняй за мене.“

Тя се усмихна, протегна ръка и стисна ръката на Флин. Сигурна беше, че всичко ще се оправи.

След като се окопитиха, тримата напразно потърсиха някаква следа от Скрития оазис. Отказаха се и Саид ги поведе през върха на Гилф Кебир.

Необяснимо как, но слънцето се беше преместило назад. Когато избягаха от долината, беше доста по на запад. Сега беше точно над главите им, а часовникът на Флин показваше два и четвърт. Бяха прекарали в оазиса само шест часа. Струваше им се обаче, че са били там цял живот.

Вървяха на север, после свиха в тясна цепнатина, която се спускаше на изток и отвеждаше до пясъка на пустинята.

— Много е сигурна — каза египтянинът и потупа скалата с ръка. — Няма да мръдне.

— Радвам се да го чуя — изсумтя Флин.

В долния край цепнатината се разширяваше в малка котловина и там, на сянка, беше ланд крузърът на Захир.

Пийнаха вода и поговориха за Захир — скърбяха за него. Саид извади кутията за първа помощ и се погрижи за раните на Флин.

— Не се дръж като жена — мърмореше неодобрително, докато англичанинът пъшкаше и потръпваше. Качиха се в джипа и потеглиха през пустинята, следваха линията на скалата на юг, обратно към скалната кула и вратата в пясъка.

Но тя вече не беше там. Откриха майкролайта лесно — блестящо розово петно, което се открояваше в пустинята като боя върху бял лист. Извитият сърп от черен камък се беше разбил на парчета. Всичко, което бе останало от него, бяха разпръснати късове безличен стъклен камък, които нямаха нищо общо с предишната си форма. А там, където трябваше да е Устата на Озирис, беше пусто — само равен пясък, абсолютно гладък, идеално чист. Дори правоъгълната дупка с лоста беше изчезнала, скалната стена беше съвсем гладка. Единственото, което намериха — знак, че тук се е случило нещо необичайно, — беше тънък метален триъгълник, стърчащ няколко сантиметра над пясъка като малка черна перка. След внимателно проучване се оказа връх на хеликоптерно витло. Недалеч в пясъка имаше и слънчеви очила със счупено стъкло.

— Като че ли всичко е било сън — промълви Фрея.

— Повярвай ми, не беше — изпъшка Флин и докосна с ръка порязаната си устна и превързания си прасец.

— Не се дръж като жена — промърмори Саид.

Върнаха се при майкролайта. Саид ги изчака в джипа, докато Флин се качи и провери двигателя. Изглежда, работеше добре и като го остави да повърти на празен ход, Флин слезе и се приближи до ланд крузъра. Фрея застана до него.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш сам, Саид? — попита Флин и се наведе до отворения ляв прозорец. — Има много път до Дакла.

— Аз съм бедуин. Син на пустинята. Разбира се, че ще се оправя. Глупав въпрос.

Беше едва забележимо потрепване на устните, но той определено се усмихна. Фрея го забеляза и докосна ръката му.

— Благодаря ти — прошепна. — Звучи толкова не на място след всичко, което ти и брат ти направихте за мен, за двама ни, но все пак ти благодаря.

Саид кимна, приведе се напред, завъртя контактния ключ, включи на скорост и даде газ.

— Когато дойдеш в Дакла, ела у нас. — Погледна я в очите. — Ще пием чай. Нали?

— С удоволствие ще дойда — отвърна тя и наистина го мислеше. — За мен ще е чест.

Той й кимна отново, вдигна ръка за сбогом и потегли през пясъците. След малко свирна с клаксона и подкара по-бързо.