Скритият оазис

Той вдигна очи към нея, промърмори някаква молитва, въпреки че не беше влизал в черква поне от двайсет години, пое дълбоко дъх и с див гърлен рев скочи, протегнал ръка към Фрея. Тя я хвана, стисна я, другата му ръка се вкопчи в китката й, тялото му се залюля като махало на часовник, после той задрапа с крака по скалата. Беше много по-тежък, отколкото го помнеше от Абидос; усети, че ръката й започва да се изплъзва от стъпалото, рамото й изпука, сякаш цялата й ръка щеше да се откъсне. Някак си успя да не се изпусне, краката на Флин продължаваха да стържат по скалата, докато накрая, след цяла вечност, а всъщност само след секунди, той успя да намери опора първо за единия, а след това и за другия, стъпи по-устойчиво и тя успя да го удържи.

— Качи се при мен! — извика тя. — Пробвай с краката! Изкатери се до стълбата. Хайде, нямаме време!

Той си пое дъх, погледна надолу, после пак нея — и застина, с една ръка стиснал дланта й, а с другата вкопчен в китката й, заклещил пръстите на краката си в пукнатината; стените на долината се приближаваха все повече, вече бяха само на шест-седем метра една от друга. Облаци задушаващ прах се надигаха отдолу и изпълваха пространството.

— Няма време! — изкрещя тя. — Хайде, Флин, качи се при мен! Най-трудното мина.

Той не помръдна, очите му бяха приковани в нейните. Цялата му енергия отпреди минути необяснимо бе изчезнала; гледаше я с нещо средно между любопитство, тревога и решителност.

— Хайде! — викаше тя. — Какво ти става? Трябва да се махаме! Няма никакво…

— Аз бях — извика той.

— Какво?

— Аз бях, Фрея. Аз убих Алекс!

Тя замръзна, гърлото й се стегна, все едно я душаха.

— Аз й бих инжекцията. Моли и Гиргис нямат нищо общо с това. Аз бях, Фрея. Аз я убих.

Устата й се отваряше и затваряше, без да може да промълви и дума.

— Не исках. Моля те, повярвай ми: това беше последното нещо на тази земя, което съм искал да направя, за бога. Но тя ме помоли. Настоя. Беше изгубила краката си, ръката си, зрението й беше увредено, слухът й — тя знаеше, че само ще се влоши, искаше поне малко да запази истинския си облик. Не можах да й откажа. Моля те, опитай се да разбереш. Не можах да й откажа. Тя разби сърцето ми, но не можах да й откажа…

Стените на долината вече бяха на по-малко от четири метра една от друга, хвърляха черни сенки в облаците прах. Те дори не забелязваха това. Фрея висеше на стълбата, стиснала ръката му, а Флин балансираше на цепнатината, стиснал нейната, затворени в собственото си измерение.

— Тя каза, че те обича. — Гласът му беше прегракнал и едва се чуваше. — Това бяха последните й думи. Седяхме навън, на верандата, гледахме залеза, аз й бих инжекцията и държах ръката й. Точно когато си отиваше, тя произнесе твоето име. Каза, че те обича. Не можех да не ти кажа, Фрея. Разбираш ли? Не можех да не ти кажа. Тя те обичаше толкова много…

Мислите й се въртяха в безредие, чувствата й бяха в хаос, всичко в нея се преобръщаше и тресеше, все едно вътрешният й свят по някакъв начин отразяваше хаоса на всичко наоколо. Дълбоко в нея обаче оставаше нещо солидно сред водовъртежа от шок, болка и мъка, едно твърдо ядро на сигурност — че тя би направила същото, ако Алекс я бе помолила. Знаеше инстинктивно — от погледа му, от тона му, от всичко, което беше разбрала за него през последните няколко дни, — че той го е направил от състрадание, от любов към сестра й, и не можеше нито да го обвини, нито да го осъди за това. Точно обратното, по някакъв любопитен начин се почувства ужасно задължена. Той бе поел тази тежест върху себе си, за да помогне на Алекс, а тя, собствената й сестра, не беше видяла очевидното.

Всичко това мина през ума й за частица от секундата — а може би времето забави хода си и се разшири, за да побере мислите й. И изведнъж тя кимна, сякаш казваше: „Разбирам. Сега да се махаме от тук“, и започна да го дърпа към себе си. Краката му се раздвижиха, търсеха опора в скалата. За миг лицето му достигна нейното, очите им се срещнаха, те се усмихнаха един на друг, после той се изкатери още, мина над нея и стъпи на стълбата. Стените на долината вече ги докосваха — те се озоваха в тясна прашна цепнатина.

— Давай! — крещеше тя и му махаше. — Продължавай!

— Първо ти!

— Не ми се прави на джентълмен! Върви! Аз съм точно зад теб.

Извърна се и го плесна силно по гърба, за да го накара да се качва. Той тръгна, а тя го последва, катереше се толкова бързо, колкото можеше, хващаше се с ръце за поредното стъпало веднага щом кракът на Флин се отделяше от предишното, стълбата се тресеше така силно, че нямаха представа как още не се е откачила. Саид се бе навел от ръба с протегната ръка, махаше им. Стените се приближаваха все по-плътно, вече бяха само на метър и половина една от друга. Двамата се изкачваха все по-трескаво, нагоре и нагоре — и накрая Флин стигна ръба и Саид го хвана за тениската и го изтегли. Фрея беше зад него. Точно когато скалите допряха раменете й, а стъпалата с пукот се чупеха под краката й, тя се измъкна горе, в чистото, ясно, чудесно открито пространство на върха на Гилфа.