Скритият оазис

Това не приличаше на Алекс, каквато я познаваше Фрея. Тя не би се отказала така, без бой. И все пак Фрея се опираше единствено на спомените си — Алекс от детството им с тетрадките и колекцията от камъни, със стария военен компас от битката при Иво Джима. Алекс, която я притискаше до себе си на погребението на родителите им, която бе зарязала кариерата си, за да се грижи за нея, да я обича и да я издържа. Една Алекс от миналото. Една загубена Алекс. Бяха изминали седем години, откакто разговаряха за последен път, и кой знае колко се беше променила сестра й през това време.

Наистина, беше й писала писма — всеки месец, абсолютно редовно, дванайсет писма за всяка година, всичките с интересния й почерк, едновременно шантави и подредени. В написаното обаче никога нямаше нищо лично. Като че ли събитията от последния им ден в Маркам някак си бяха затръшнали вратата към всичко по-лично между двете. Дакла, пустинята, работата й по движението на дюните и геоморфологията на платото Гилф Кебир (каквото и да беше това) — това бяха темите, за които пишеше Алекс. Повърхностни и външни неща, които никога не се задълбочаваха. Единствено последното писмо, което Фрея получи само няколко дни преди съобщението за смъртта на сестра си, беше станало отново открито и допускаше Фрея в живота й. То обаче беше твърде закъсняло.

И разбира се, Фрея, измъчвана от срам заради постъпката си, не отговори на нито едно от писмата. Нито веднъж през тия седем години не направи опит да протегне ръка, да признае колко съжалява, да се опита да изличи станалото.

Точно това я измъчваше сега, още повече след смъртта на Алекс. Истината беше, че сестра й е страдала, и то ужасно, и че Фрея не е била до нея, както Алекс винаги бе правила. Ужилването от осата, болницата, денят, когато сама се бе изкачила на Ел Капитан — сестра й нито веднъж не я бе предала, винаги я бе подкрепяла. Но тя не бе направила същото — беше я предала. За втори път.

Бръкна в джоба си, извади намачкания плик с египетската марка и го огледа пак, преди да го остави непрочетен и отново да се вторачи в пустинята. Черна, пуста, изоставена. Точно както се чувстваше и тя самата през последните седем години. Както сигурно щеше да се чувства до края на живота си.

Както беше уговорено, на летището в Дакла — куп чина оранжеви сгради, заобиколени от всички страни от пустинята — я посрещна колегата на Алекс Захир ал-Сабри. Слаб и жилест, с гърбав нос и тънък мустак, с карирана бедуинска чалма, той измърмори „добре дошла“, взе пътната й чанта (тя задържа раницата) и я преведе през залата за пристигащите. Предобедният пек я удари през лицето. И в Кайро беше горещо, но това тук беше друго — впиваше се в дробовете, изкарваше въздуха й.

— Как издържате тук? — възкликна тя, докато ся слагаше слънчевите очила.

— Елате през лятото — сви рамене Захир. — Тогава е горещо.

Пред сградата на терминала имаше паркинг, ограден от декоративни смокини и розови олеандри. Захир отиде до една разнебитена тойота ланд крузър с багажник, прикрепен на покрива, и строшен ляв фар. Остави чантата й на задната седалка, отвори й предната врата и без да каже и дума, седна зад кормилото. Потеглиха, отминаха будката за охраната и поеха по единствения зле асфалтиран път, който започна да се вие през пустинята. Пред тях се открои зеленият силует на оазис. Отзад, като ръба на огромна чиния, го ограждаше отвесен скален масив в кремав цвят.

— Гебел ел-Каср — каза Захир и кимна към оазиса. Не добави нищо повече, а и Фрея не се заинтересува.

Продължиха в мълчание сред пейзаж, в който пясъчните дюни се редуваха с редки участъци проскубана трева, после с напоявани участъци с палмови, маслинени и цитрусови насаждения. След десетина минути табела с надпис на арабски и английски им съобщи, че навлизат в Мут, за който Фрея знаеше от писмата на Алекс, че е главният град на Дакла. Заспалите дву- и триетажни белосани къщи, прашните улици, оградени с кипариси и акации, и зелено-белите улични павета придаваха на града изоставен вид.

Подминаха една джамия, каруца с няколко жени в черни роби — теглеше я магаре, камили, които безцелно се мотаеха покрай пътя; на места през отворените прозорци излизаше пушек. При други обстоятелства Фрея щеше да се смае, толкова различно и чуждо на досегашния й опит беше всичко тук. Сега обаче седеше загледана разсеяно през прозореца, докато минаваха по широкия булевард през града, пресичаха множество кръгови разклонения, откъдето в различни посоки тръгваха други булеварди; като че ли кръжаха в гигантски флипер.

След малко вече бяха от другата страна и се носеха бързо през царевични ниви и оризища. Отминаваха палмови горички и гълъбарници, странно разкривени скали и стигнаха до село с наблъскани една до друга къщички от глинени тухли. Захир намали скоростта, влезе през една отворена порта и спря в двор, ограден от високи кирпичени стени, украсени с палмови клонки. Изсвири с клаксона и изгаси мотора.

— Това ли е къщата на Алекс? — попита Фрея. Мъчеше се да сравни двора и паянтовата къщичка с описанието от писмата на сестра си.