Скритият оазис

Фрея влезе в къщата, затвори вратата и щом шумът от мотора заглъхна, чу далечното тракане на напоителна помпа и тихото шумолене на поклащаните от ветреца палмови листа.

В къщата беше хладно и тъмно. Фрея постоя малко до вратата, доволна, че най-после е сама, после мина през широкия хол, отвори една двойна врата с щори и излезе на верандата отзад. Беше прекрасна, заслонена от короната на гигантска джакаранда, ухаеше на цветя и цитрусови насаждения, а отвъд градината се разкриваше възхитителна гледка към пустинята. Фрея си представи как Алекс стои тук и се усмихна, но усмивката й се стопи, когато видя инвалидната количка, подпряна в края на верандата. Намръщи се, като че ли виждаше инструмент за мъчения, после се върна вътре.

От хола се влизаше в другите помещения — кухня, баня, спалня, кабинет, килер — и тя ги обиколи, за да получи по-добра представа за къщата. Почти нямаше мебелировка или картини, тъй като Алекс мразеше претрупаните стаи, но все пак домът беше безспорно неин, отпечатъкът й бе оставен навсякъде. Личеше в сбирката CD-та (Бауи, Нирвана, Ричард Томпсън, любимото й Шопеново ноктюрно); в картите, закачени по всички стени; в скалните мостри, подредени по первазите. Дори мирисът на Алекс се усещаше навсякъде — може би недоловим за външен човек, но съвсем познат на Фрея, която бе израсла с него: катранен сапун „Райт“, примесен с дезодорант „Шур“ и съвсем слаб лъх на парфюм „Самсара“.

Накрая отвори спалнята. На кука зад вратата откри старото велурено работно яке на Алекс — господи, колко години си бе останало едно и също? Прегърна го и притисна лице към него, после седна на леглото. На нощното шкафче имаше три книги — „Физическите свойства на пустинните дюни“ от Р. А. Багнолд, „Хелиополската гробница на Имти-Хентика“ от Хасафи Фадауи (откога ли се е заинтересувала от египтология Алекс?) и, най-трогателното, „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман, захабения охлузен екземпляр на баща им. Три книги и още три снимки — една на родителите им, една на красив тъмнокос мъж, в чиито кръгли очила и кадифено сако имаше нещо като че ли професорско, и една…

Наведе се и вдигна третата снимка. Беше нейна, на Фрея, която се усмихваше неловко и държеше най-високата награда за алпинистите — Златния питон. Бяха й го присъдили миналата година и изобщо не можеше да си представи откъде Алекс е намерила снимката. В ъгъла на рамката имаше втора, по-малка снимка, направена в моментално фото: двете сестри, още момичета — смееха се и правеха физиономии на обектива. Фрея притисна снимката до гърдите си и очите й се премрежиха.

— Липсваш ми — прошепна тя. — Боже, колко ми липсваш, Алекс.

По-късно, много по-късно, вече напълно на себе си, Фрея излезе от къщата, за да походи из пустинята. Изкачи се на върха на най-близката дюна и седна на пясъка с кръстосани крака. Погледа за малко слънцето, което вече докосваше западния хоризонт, после извади смачкания плик с египетската марка. Последното писмо, което Алекс й бе написала. „На обичната ми сестра Фрея“, пишеше най-горе.

13.

Кайро — Американският университет

В края на следобеда, след като приключи лекциите си за деня — курс за напреднали по йероглифика, Теория и практика на полевата археология, древна египетска литература, както и заместването на един колега с английски език за начинаещи, Флин се вмъкна в кабинета на „интересния“ Алан Пийч да се опита да научи още нещичко за срещата му с Хасан Фадауи.

— Явно самият Мубарак е настоял да го освободят по-рано — замислено предположи Пийч, втренчен в бюрото пред себе си, където бяха наредени парченцата от голямо пръстено гърне. — С приказки за заслугите към египтологията и така нататък. Все пак и три години е лошо. Би ли…

Пийч кимна към тубичката лепило за порцелан и стъкло в ъгъла на бюрото и Флин отви капачката и му я подаде. Пийч намаза с тънък слой една от отломките и силно я притисна към друга.

— И разбира се, повече никога няма да работи — продължи Пийч. — След онова, което направи. Изобщо не мога да си го обясня. Абсолютна трагедия. Толкова способен човек. И толкова да разбира от керамика…

Докато говореше, оглеждаше парчетата на светлината на настолната лампа, за да се убеди, че са залепени точно както трябва.

— Купа за хляб? — реши да рискува Флин със съзнанието, че най-добрият, може би единственият начин колегата му да се развесели, е да се заговори за любимата му керамика. Пийч кимна, постави внимателно залепените парчета на бюрото, взе следващото и обясни:

— От селището на работниците в Гиза. Погледни това.

Върху парчето имаше много избелял печат с йероглифи — слънчев диск, колона джед като символ на стабилността, пясъчна усойница. Едва се различаваха.

— Джедефре — разчете Флин.

— Освен в подобни надписи по лодките, това са единствените надписи с пряко споменаване на сина на Хуфу, намирани в Гиза — със светнало лице заяви Пийч. — Жестоко, нали?

— Много — съгласи се Флин.

Пийч остави надписаните отломки и започна да търси други съвпадащи парчета. Флин попита:

— И какво още ти каза?

— Ммм?