Скритият оазис

„Оазисът Дакла, Египет

3 май

На обичната ми сестра Фрея

Започвам с този надслов, макар да изминаха много години, откакто за последен път се видяхме и си говорихме. Наистина имаше болка и гняв, но тези думи нито за миг не са се обезсмислили, нито за миг не съм престанала да мисля за тебе. Ти си сестричката ми и каквото и да се е случило, каквото и да е било казано и извършено, любовта ми към тебе винаги я е имало, винаги ще я има.

Държа да знаеш това, Фрея, защото напоследък осъзнах, че бъдещето е несигурно място, пълно със съмнения и сенки, затова ако не разкрием сърцата си сега, в този миг, може би завинаги ще изгубим възможността да го направим. Затова повтарям — обичам те, малка сестричке. Повече отколкото мога да изразя с думи, повече отколкото дори можеш някога да си представиш.

Сега е късно вечерта и е пълнолуние, в небето е застанала най-огромната и най-ярка луна, която съм виждала: вижда се така отчетливо, че по повърхността й различавам кратерите и моретата, изглежда толкова голяма, че изпитваш чувството: ако се пресегнеш, ще я докоснеш. Спомняш ли си историята, която ни разказваше татко? Че луната всъщност била врата и че ако се изкачиш там и я отвориш, можеш да минеш през небето и да навлезеш в друг свят. Помниш ли как си мечтаехме за този таен свят — прекрасно вълшебно място, изпълнено с цветя и водопади, с говорещи птици? Не знам как да ти обясня, Фрея, но съвсем наскоро аз погледнах през тази врата и зърнах нещичко от другата страна; то е толкова вълшебно, колкото си го представяхме. По-вълшебно! Когато видиш този таен свят, не можеш да изпитваш друго, освен надежда. Някъде, сестричке, винаги има врата, а зад нея царува светлината, колкото и мрачен да ти се струва светът сега.

Толкова много неща искам да ти кажа, да опиша и да споделя с тебе, но вече е късно, уморена съм, а и изглежда, вече не съм така силна, колкото преди. Преди да оставя листа обаче, искам да те помоля за едно нещо — искам да те помоля вече от много години — и то е да ми простиш. Каквото било, било, а и колкото голяма да беше болката ми навремето, бях длъжна и да го предвидя, и да направя повече, за да го предотвратя, да те предпазя. Би трябвало също да събера кураж и да протегна ръка към тебе, да ти кажа това, което казвам сега. Вината е моя, Фрея, и сега, след толкова години, след като болката се е загнездила, знам, че не бях сестрата, която би трябвало да бъда. Надявам се по някакъв начин, дори и съвсем малко, да изкупя вината си с това писмо.

Ще спра тук. Моля те, не тъгувай. Животът е хубав и в света има толкова много красота. Бъди силна, катери се все по-високо и знай, че каквото и да се случи, където и да си, аз по един или друг начин ще бъда винаги с тебе. Обичам те толкова много.

Алекс

П.П.: Цветето, което прилагам, е сахарска орхидея. Казват, че била голяма рядкост. Пази го и мисли за мене.“