Скритият оазис

Фрея изтри сълзите си, сложи писмото на пясъка и извади цветето от плика — изсушените му листенца бяха като оризова хартия, с наситен златнооранжев цвят, като пясъка наоколо. Тя го погледа, после внимателно го сгъна в листа от писмото, обви коленете си с ръце и загледа как слънцето бавно потъва зад хоризонта.

Погребаха я рано сутринта на следващия ден сравнително близо до дома й, в горичка цъфнали акации в края на малкия оазис. По земята имаше цветя, циния, зимзелен и орлови нокти, а някъде отвъд горичката ромолеше вода. Фрея си помисли, че това е най-прекрасното и най-спокойното място, в което е била през живота си.

Имаше малко хора, каквото беше и желанието на Алекс: тя, Захир, доктор Рашид от болницата, Моли Кирнан и един красив, малко рошав мъж с омачкано кадифено сако. Тя го позна от снимката върху нощното шкафче на Алекс, а той й се представи като Флин Броуди. Имаше и няколко местни жители. Главно фермери, дошли да уважат покойницата, три бедуинки, едната от тях съпругата на Захир, като всяка беше облечена според традицията: черни дрехи, забрадка, изискани сребърни бижута. Докато спускаха ковчега на Алекс в земята, жените излязоха напред и запяха — „Алуш“, обясни Захир, бедуинска любовна песен за „жени с голяма красота“. Чистите им носови гласове се преплитаха, издигаха се и се спускаха, в един миг съвсем тихи, след това гръмки дотолкова, че цялата горичка ехтеше. Изглежда, към мелодията нямаше думи или Фрея не успяваше да ги различи. Самите контрастни елементи в звуците обаче разказваха нещо, което тя разбираше — за любовта и загубата, за радостта и болката, надеждата и отчаянието. Ръката на Моли Кирнан хвана нейната и я стисна, а песента се носеше около тях, докато накрая замря, стопи се в тишината и остана само бълбукането на водата, а отгоре — песента на две птици.

За миг всички останаха неподвижни, унесени в собствените си мисли. После Кирнан пусна ръката на Фрея, покашля се, пристъпи към гроба и се обърна към събралите се.

— Фрея ме помоли да кажа няколко думи — започна Моли, като хвърли поглед към Фрея, после към Флин, който се взираше в ковчега. — Обещавам, че ще са наистина няколко думи, тъй като всички, които имаха честта да познават Алекс, знаят колко мразеше тя шума и празните приказки.

Макар и тих, гласът й сякаш изпълни цялата горичка.

— Преди трийсет години и аз самата загубих особено скъп човек. Съпруга си. Две неща ми помогнаха да преодолея мъката тогава. Първото беше любовта и подкрепата на приятелите ми. Надявам се, че и ти, Фрея, ще почувстваш нашата любов в това прекрасно място днес — и към Алекс, и към тебе. Ако имаш нужда от нас, ние винаги сме насреща.

Прочисти гърло и прокара пръсти по златния кръст на шията си.

— Другото нещо, което ме подкрепи в ония тъжни дни, беше Светата Библия и думите на Спасителя Исус Христос. Бих ги цитирала и сега, но знам, че Алекс не беше вярваща, и макар любовта на Исус да е всеобхватна, аз няма да оскверня паметта й с чувства, които биха я притеснили.

Беше едва забележимо, но като каза това, устните й лекичко се присвиха като в неодобрение.

— Вместо това — продължи Моли Кирнан — ще ви прочета нещо, което беше близко до сърцето на Алекс: едно стихотворение от Уолт Уитман.

Извади от джоба на костюма си едно листче и си сложи очила.

„О, мой живот!С тези отново и отново възникващи въпроси,със върволиците обезверени твари,с изпълнените градове с глупции с постоянните ми самообвинения(защото има ли по-глупав и по обезверен от мене?),с очите все копнеещи за светлина

сред купища ненужни никому предмети,с възобновяващата се безспир борба,чиито резултати винаги са жалки,със скучните и алчни пъплещи край мен тълпи,с безсмислените, с безполезните години на останалата сган,в която съм се омотал и аз, въпросът,о, въпросът! Тъй тъжен и неумолим.

Какво добро сред всичко туй за мене има, о, живот?Отговор:Че ти си тук и че животът съществува,а ти откриваш, че мощната пиеса продължава,а ти самият можеш да запишеш в неяедин свой стих.“9

Сгъна листчето, свали си очилата и изтри око с показалец.