Скритият оазис

Фрея отмести поглед към Флин, после го върна върху нея и след кратко мълчание попита:

— Вие сте някакви шпиони, нали?

Кирнан приглади полата си и отново събра ръце в скута си.

— Аз работя за Централното разузнавателно управление, отдела по антитероризъм. Флин е…

— … бивш шпионин — довърши той. — Имах кратка и твърде безславна кариера в МИ6, след която се взе решение, че светът ще е по-безопасно място, ако се посветя само на керамиката и йероглифите. Все пак там се научих как се стреля, така че сигурно не е било изцяло загубено време.

За съвсем мимолетен миг погледът му срещна очите на Фрея и веднага се отмести.

— А Алекс? — Фрея вдигна вежди. — И тя ли…

Кирнан тръсна глава.

— Сестра ти беше учен, Фрея, не шпионин. Тя ни помагаше, това е всичко. Точно както ни помага и Флин.

— С какво ви помагаше, Моли? И в какво, по дяволите, сте забъркали сестра ми?

Кирнан не отмести поглед от Фрея, само докосна златното кръстче на шията си.

— Мисля, че дойде време да ти разкажа нещо за Пясъчния огън — въздъхна тя. — Той е причината да сме тук в момента, причината аз да съм в Египет вече двайсет и три години и причината един крайно неприятен човек на име Романи Гиргис да не се спира пред нищо, за да намери местоположението на изгубения оазис Зерзура.

43.

Дакла

Макар Захир Сабри да живееше в къща с кухня и спалня, с две градини за зеленчуци отзад и една ливада с люцерна, истинският му дом беше пустинята. И винаги се връщаше там, когато нещо му тежеше на сърцето. Такъв беше случаят и тази вечер.

Не навлезе много навътре, само на няколко километра; ланд крузърът ту се издигаше, ту пропадаше из дюните като крехка лодчица сред океана, единственият му работещ фар хвърляше бледи отблясъци върху пясъка. Въпреки че всичко наоколо се сливаше в мрак — неясен коктейл от пясък, скали и лунна светлина — Захир, изглежда, знаеше точно накъде отива. Лъкатушеше из неравната околност, ориентираше се сред склонове и падини, движеше се сред каменистите участъци, като че ли бяха градски улици. Накрая зави в дълга долина между високи пясъчни склонове и спря до самотен закърнял пустинен храст.

Свали съчки и слама от каросерията и запали огън, той пламна веднага и се разгоря като разтварящ се под първите слънчеви лъчи портокалов цвят. Запари си чай в старо, почерняло от пламъците канче и запали наргилето. Наметна се с шал, тъй като нощта беше хладна, и се загледа в огъня, като леко всмукваше от мундщука. Чуваше се единствено тихото пращене на пламъците и някъде отдалече — меланхоличният лай на пустинна лисица.

Захир често идваше тук с брат си Саид или с любимия си син Мохсен, негов наследник и светлината на живота му. Заедно лагеруваха под звездите, пееха стари бедуински песни, разказваха и преразказваха историята на семейството си, как бяха дошли в Египет преди много векове от родината Рашайда в Саудитска Арабия. Толкова много промени бяха настъпили след това. Толкова много загуби. Палатките бяха изместени от бетонени и кирпичени къщи, камилите — от джипове, номадската свобода — от данъци и документи за самоличност, бумащина и какви ли не бюрократични ограничения. Но все пак в сърцето си те бяха останали бедуини, обитатели на пустинята и пътешественици из нея; трябваше им да дойдат тук само за няколко часа, за да си припомнят това, да възстановят връзката със знатното си минало.

Тази вечер, докато пушеше наргилето, Захир мислеше единствено за това минало. И особено за паметта на прародителя си Мохамед Валд Юсуф Ибрахим Сабри ал-Рашайда, най-великия от всички бедуини, праотеца на неговото племе, който бе пресякъл с камилите си Сахара от север на юг и от изток на запад, докато в пустошта не бе останало и ъгълче, което да не познава, и зрънце пясък, върху което в един или друг миг да не е стъпвал.

Имаше толкова много прекрасни истории за стария Мохамед, толкова много разкази и легенди, предавани от поколение на поколение. Самият Захир ценеше един от тия разкази повече от останалите, защото в него се въплъщаваше всичко най-благородно за прародителя му, а и за целия му народ. Ето каква беше историята: веднъж, докато пътувал в дълбините на Сахара, на повече от двеста километра от най-близкия оазис, Мохамед попаднал на човек, който се клатушкал из пясъците. Нямал храна, нито вода, нито камила и лешоядите вече кръжали безмълвно над него в очакване на близката му смърт.

Непознатият, оказало се, бил бедуин куфра, от племето Бану Сулаим, заклети врагове на ал-Рашайда. Самият брат на Мохамед бил убит при внезапно нападение на това племе и той би могъл напълно оправдано да пререже гърлото на нещастника още там с ножа, който до днес висеше на стената в хола на Захир. Вместо това той му дал вода, макар че собствените му запаси били съвсем зле, взел го на собствената си камила и седем дни пътували през пустинята, и двамата пред самия праг на смъртта.

— И защо направи това? — попитал го бедуинът куфра, когато накрая стигнали до оазис и намерили вода и храна. — Спасяваш ме, след като между нашите племена има толкова злоба, извършени са злини, които никога няма да се поправят?