Смарагдово море

— Би могла да го правиш, ако останеш тук. — Той сведе поглед, докато подритваше снега. — Има ли някаква причина — някой човек, който може да те убеди да приемеш този начин на живот?

— Какво? Не. Е, може би ако самите ангели слязат и… — Видът на сериозното му изражение ме накара да млъкна рязко.

— Съжалявам — каза той бързо. — Не биваше…

— Не че аз съжалявам, аз…

— Беше неуместно…

— Беше…

И двамата спряхме да се опитваме да говорим един през друг и замлъкнахме едновременно. После очите ни се срещнаха и започнахме да се смеем.

— Сигурно ти звучи безумно — каза той. — Познаваме се от колко, само малко повече от седмица? Но ти казвам, тези моменти с теб са сред най-щастливите в живота ми.

Гледах възхитено как прокара ръка през косата си, която бледата светлина на зимното слънце превръщаше в полирано злато. Не можах да възпра един спазъм на печален копнеж. Той наистина беше ужасно привлекателен. И мил.

— Гидиън, не знам какво да кажа. На мен също много ми харесваше да прекарвам време с теб. Мисля, че си единственото ярко петно в тази град.

Той ожесточено поклати глава:

— Не, в това има нещо повече, отколкото си даваш сметка. Кълна се. Ако можеше просто да опиташ и наистина да се отвориш за него… мисля, че ще видиш каквото виждам аз. Знам, че блясъкът на Кейп Триумф и неговото богатство са съблазнителни, но всичко това е преструвка. Ти имаш сияен дух, Тамзин. Наистина ли искаш да го прикриеш, като се движиш в кръг от други хора, които нямат такъв дух?

Сияен дух. Никой досега не ми беше казвал такова нещо, дори не и Хари в дните, когато всяка дума, излязла от устата му, беше достойна за любовно стихотворение.

— Това, че мислиш за мен по този начин, означава толкова много за мен. Не са много тези, които са мислили така — добавих, гласът ми пресекна. — И ще бъда честна — не мисля, че много хора тук споделят това мнение.

— Това е само защото живееш със семейство Коул. Ако ти и аз бяхме… — Той прочисти гърло, червенина обля бузите му. — Ако беше моя съпруга, управляваща собствено домакинство, нещата щяха да бъдат много различни. И видя колко въздействаща беше онази проповед! С твоята помощ наистина бих могъл да достигам до хората. Бихме могли да ги вдъхновяваме, вместо да ги плашим.

— Много би ми харесало да видя това — казах искрено. — А ако нещата бяха прости за мен… е, кой би могъл да каже? Но не са. Обвързана съм със скъп брачен договор и имам в живота си множество сложни неща, за които да се грижа. Разбираш ли какво казвам?

— Да. — Въпреки че беше разочарован, очите му сияеха с вътрешна светлина. — Но да знам, че мислиш хубави неща за мен, макар и малко, ме прави щастлив.

— Често мисля хубави неща за теб.

Стояхме така още няколко мига, обгърнати в топло задоволство.

— Предполагам, че не бива да те задържам — каза най-накрая. — Нали ще поговорим повече по-късно?

— Разбира се.

Неочакваното му предложение остави у мен порой от противоречиви емоции, докато вървях към дома на Честър. Кой би могъл да предвиди това? Дамарис вероятно щеше да твърди, че го е предусетила — помислих си иронично. Почувствах се виновна, задето му отказвам, и още по-виновна, че не бях влюбена до уши в него — не че очаквах да съм влюбена така в онзи, за когото се омъжех, който и да беше. Въпреки това държах на него.

Гидиън беше невероятен човек и щях да съм късметлийка да си намеря мъж дори наполовина толкова добър и мил. Ако ми беше говорил така в някоя бална зала в Кейп Триумф е джобове, пълни със злато за Джаспър, вероятно щях да кажа „да“ на момента.

Бях толкова разсеяна, че забелязах малкия платнен вързоп върху кухненската маса на Честър чак след като направих първата си обиколка, за да взема дрехите за пране. Понякога, ако имаше изостанала храна, Честър ми оставяше по някоя бисквита или парче сирене. Трогната от вниманието му, развих плата и открих… ръкавици с един пръст.

Пробвах ги зачудено, опитвайки се да разпозная невероятно меката им, черна материя. Кашмир? Ангора? Как можеше да е като коприна на допир и въпреки това да е толкова топла? По маншетите им изключително грижливо бяха пришити миниатюрни сребърни мъниста като звезди, поръсени по нощното небе. Но когато отпуснах ръце, ръкавите на роклята ми се разстлаха върху горната част на ръкавиците, скривайки онзи забранен блясък.

— О, Яго — промърморих. — Предполагам, мислиш си, че постъпваш хитро. — Може и така да беше. Никой, който хвърлеше поглед към мен, не би помислил, че нося друго, освен чифт прилични, одобрени в Грашонд ръкавици с един пръст. Неспособна да сдържа една усмивка, ги пъхнах в един джоб на наметката си, без да съм сигурна дали бих рискувала да ги нося. Дори и да не ги сложех, стъпките ми станаха малко по-бързи, а на сърцето ми стана малко по-леко, като знаех, че пося тайно късче блясък със себе си.