Смарагдово море

— Ванеса направи избора си, Тамзин.

— Наказват я за това, което аз направих! — изсъсках.

— Не ти си оставила книгата без надзор.

— Все пак аз съм…

— Просто ще навлечеш неприятности и на двете — вметна Уинифред. — А ние имаме нужда да ни измъкнеш оттук. Тя излезе напред да поеме вината — позволи й.

Гневът и възмущението, които горяха в гърдите ми, отвличаха вниманието ми цял ден, докато се опитвах да върша работата на Ванеса: да помагам в градското училище. Обикновено това задължение щеше да е удоволствие, но умът ми постоянно се отклоняваше към Ванеса, докато обикалях из класната стая, като обучавах децата подобаващо и се стараех да се придържат към възложената задача.

Пропусках правописни грешки, докато проверявах съчинения, а веднъж показах на едно момиче как да използва събиране за задача с изваждане. Директорката на училището ме изгледа отвратено и промърмори:

— Надявам се Ванеса да се върне скоро. Или поне да ни изпратят по-начетен заместник.

Когато пристигнах вкъщи вечерта, Ванеса не беше там. Научихме, че е била отведена в града и „се разкайва в уединение“ в къщата на един от магистратите.

— Ще прекара три дни сама в стая със скромни удобства — каза ни Самюъл сериозно. — Няма да разговаря с никого. Единствената й компания ще бъдат светите книги и ще подготви писмено покаяние, което да бъде прочетено на глас по време на службата тази седмица.

Бяхме чули няколко „писмени покаяния“ в църквата. Едното беше от жена, обвинена в прекомерна гордост, защото се беше хвалила как кравата на нейното семейство била най-красивата в Констанси. Друг покайващ се беше мъж, който се беше добрал до контрабандно вино — вероятно от Яго — и случайно беше влязъл в къщата на съседа си, мислейки я за своята. Мъжът очевидно беше отишъл право до кухненската маса, беше седнал и бе поискал да му сервират вечеря.

С приятелките ми се бяхме опитали да сдържим кикота си при драматизма около подобни глупаво звучащи изповеди, но сега мисълта, че Ванеса ще трябва да застане пред всички онези осъдителни лица и да се унижи, ни остави съкрушени. Копнеех да поговоря с Гидиън, сигурна, че може да помогне. Това беше морален въпрос, не домашен. Беше негова територия. Той обаче беше затънал в работа, която един от другите свещеници току-що му беше възложил, и всичко, което можех да направя, беше да дам отдушник на чувствата си пред Уинифред и Дамарис, щом стана време за лягане.

Когато Ванеса се върна на третия ден, изглеждаше така, все едно беше отсъствала три месеца. Лицето й беше изпито, а очите й бяха хлътнали и под тях имаше тъмни сенки. Не се беше къпала или преобличала и беше по-слаба, отколкото когато най-напред бяхме пристигнали в Констанси след цяла седмица на строги дажби.

Опита се да си придаде външна бодрост, уверявайки останалите от нас — особено мен — че затворничеството й не е било толкова лошо.

— Отдъхнах си от заяждането на Дайна! Все едно бях на почивка.

Но Ванеса не можеше да излиза от къщата на Коул до покаянието си в църквата по-късно същата седмица. Открих, че в допълнение към изповедта си щеше да й се наложи да пристига по-рано и да седи пред площада, носейки табелка с надпис „ИЗМАМА“. Щеше да бъде свалена едва след унизителната й изповед.

Колкото повече чувах за това, толкова повече кипях от гняв. Градът, който беше просто дразнещ преди, се беше превърнал в нещо зловещо. Трябваше да се махнем.

След близо седмица без никаква вест от Яго, един следобед реших да открия дали изобщо вече е успял да се прибере у дома. Работата в училището ограничаваше някогашната ми свобода да снова из града, и трябваше да изчакам до късния следобед, преди да мога да забързам надолу по лъкатушещия път край потока. Никой не отговори, когато стигнах до вратата му, но докато се обръщах да си тръгна, огромен мъж като планина излезе бавно от един от хамбарите. За един изпълнен с ужас миг си помислих, че някакъв престъпник напада имота на Яго, но мъжът небрежно вдигна на рамото си едно гребло и ми помаха приятелски.

Колебливо се приближих. След няколко неумели опита за разговор научих, че мъжът е белсианец и работи за Яго. Говореше малко осфридиански, а лорандийският, който знаех, макар и подобен на белсианския, не беше достатъчен за никакъв по-изчерпателен разговор.

— Арно — каза той, като посочи с пръст към гърдите си. Сигурно беше висок повече от два метра. Върху брадатото му лице разцъфна усмивка.

— Аз съм Тамзин. Господин Робинсън тук ли е?

Той посочи на запад:

— Господин Робинсън замина.

— Замина от Констанси?

— Да. На гости.

— Кога ще се върне? След колко дни?

Арно сви рамене, но не можех да разбера дали не знаеше отговора, или просто не знаеше какво бях казала.

— Когато го видите, може ли да му предадете, че се е отбила Тамзин? Да му кажете, че отчаяно искам да говоря с него?

— Да, да. Ще му кажа: „Тамзин е отчаяна за вас, господин Робинсън“.

— Ъъ… нямах предвид точно това, но ако го накара да дойде при мен, ще свърши работа. Благодаря ти, Арно.

— Довиждане, госпожице Тамзин. — Той се върна към задълженията си, като си подсвиркваше.