Смарагдово море

Няколко дни по-късно извила се през нощта буря засипа пътищата с достатъчно сняг, за да възпрепятства отново пътуването, напомняйки ми пак, че зимата все още ни държеше в хватката си. С ужас очаквахме тежко и мъчително ходене пеш до града в онази сутрин, когато, за късмет, един съсед, който имаше шейна, се отби и предложи да ни закара. Докато събирахме нещата си, Дайна внезапно се втурна с тропот надолу по стълбите на кухнята и изрева:

— Какво е това?

Самюъл, който четеше някакви книжа в дневната, скочи на крака:

— Дайна Коул! Говори по-тихо.

Дайна се втурна към него с очи, пламтящи от бурно възмущение:

— Виж! Виж какво намерих! — Тя метна нещо към пода. То се удари в него със силно тупване и аз затиснах устата си с ръка, за да заглуша едно ахване. Беше отмъкнатият роман.

Самюъл го вдигна, прелисти страниците, а после бавно вдигна очи. Докато Дайна реагира невъздържано, той заговори със смразяващ, плашещо овладян тон:

— Откъде дойде това чудовищно нещо?

Дайна посочи нагоре:

— Беше на тавана. Намерих го, когато се качих да прибера книгата на Гидиън.

Нямах шанс да се засегна, задето Дайна беше заела книгата, която аз бях взела назаем, защото ужасът на другото, което се беше случило, беше твърде смазващ. Предполагаше се Ванеса да скрие романа, преди да си легне да спи, а снощи сигурно беше забравила. А аз пък бях забравила да проверя. Сега, докато стоеше, дори, лицето й беше толкова пепеляво, та си помислих, че може да припадне.

Дотогава врявата беше накарала Гидиън да излезе от стаята си. Самюъл се приближи с едри крачки до приятелките ми и мен и вдигна книгата.

— Чие е това? — попита с онзи невъзможно лишен от емоции тон.

Навлажних устни, готова да проговоря, но Ванеса се беше отърсила от шока си.

— Мое, сър.

Стъписана, подех:

— Не, това е…

— Моя е — каза тя по-високо, като ме стрелна с гневен поглед. — Исках нещо за четене.

Самюъл посочи към полицата с многобройните екземпляри от книги със свещени текстове върху нея.

— Има четива в изобилие.

— Просто исках нещо различно за четене.

— Ванеса… — пробвах.

— Тихо, Тамзин. — Този път Самюъл беше този, който ме прекъсна. — Онези книги са единствените неща, които е нужно да четете. Боклуци като това са забранени.

Овладяното изражение на Ванеса потрепна:

— Наруших ли закона?

Бентът на гнева му се отприщи:

— Наруши морален закон! Внесе поквара в това домакинство! — Самюъл се завъртя рязко и запрати книгата в огнището.

Ужасена, прекосих половината стая, преди Гидиън да ме хване за ръката.

— Тамзин, остави я.

Гърдите ме заболяха, докато гледах горящите страници. Идваше ми да заплача.

— Какво прахосничество.

— Да — каза Самюъл. — Прахосване на хартия и кожа. Загуба на време. Прахосване на мислите ти. Романи като този насърчават безразсъдството и зарязването на принципите. Сега. Кажете ми откъде дойде.

Ванеса не знаеше, разбира се, но отговори бързо:

— Намерих я.

— Намери я? — изсумтя насмешливо Дайна. — Не намираш подобна книга просто ей така да се търкаля тук!

Баща й вдигна ръка да я накара да замълчи:

— Аз ще се оправя с това. Духовната дисциплина е моята територия. Но Дайна е права. Не си намерила тази книга тук.

Ванеса сведе поглед:

— Не, сър. Намерих я, докато вървях към къщи един ден. Има един недостроен обор, по северния път? Стана ми любопитно и отидох да разгледам. Намерих това в една торба там.

— Трудно ми е да повярвам — каза той. — Моля се на ангелите да не добавяш и лъжа към списъка с простъпките си.

Гидиън се раздвижи, погледът му стана разтревожен:

— Това е оборът на Ърскин, нали? Той беше наел онези мъже от Саут Джойс да работят по него миналата есен. Онези, които избягаха? Не бяха точно известни с примерното си поведение.

— Да, но освен това не бяха познати и с това, че четат. — Самюъл се взря настойчиво във Ванеса за един дълъг миг. — Ако това наистина е станало преди няколко дни, защо не ни донесе книгата веднага?

Когато Ванеса не отговори, Дайна го стори на драго сърце:

— Защото е знаела, че е нередно. Знаела е, че ще я вземем.

Рязко издърпах ръка от тази на Гидиън и пристъпих няколко крачки напред:

— Нищо от това не е вярно! Аз съм виновна. Аз намерих книгата.

— Да, ти я намери. — Ванеса вдигна поглед към мен с печално, но спокойно изражение. — И се опита да ми кажеш да постъпя правилно.

Самюъл хвърли поглед между нас:

— За какво говорите?

— Тамзин намери книгата на тавана и искаше да ви я донесе. Помолих я да почака и казах, че сама ще го направя. Но… не го направих. Сега тя се опитва да поеме вината.

— Ванеса! — възкликнах.

Очите на Самюъл се изцъклиха, презрението му изпълни стаята:

— Излъгала си нея, измамила си нас и умишлено си скрила покварена литература. Това не може да се третира снизходително. — Махна на нас, останалите, да вървим към вратата. — Тръгвайте на работа. Няма да допусна някой толкова пропаднал да се смесва с гражданите на този благочестив град — особено децата му. Тамзин, поеми задълженията й в училището днес. Прането може да бъде отложено.

— Но…

Дамарис на практика ме извлече през външната врата, докато се опитвах да протестирам.