Смарагдово море

Замислеността му отново се смени с веселост и разведри настроението около нас.

— Разбираш ли, именно затова имам нужда от теб, Тамзин. Не че вече съм напълно съгласен с този начин на мислене. Много харесвам обаче начина, по който мислиш за това. Знаеш как да стигаш до хората и бихме могли да направим удивителни неща, за да сбъднем мечтата ми.

— Оказваш ми твърде голямо доверие. Отново. — Никой от нас не беше говорил за негласното му предположение досега най-вече защото Ванеса беше изместила вниманието от него. — А и във всеки случай е невъзможно.

— Ами ако не е? — Той стисна ръката ми и пристъпи по-близо. — Ами ако…

Думите му бяха погълнати от разнесъл се откъм гората рев. Това беше единственото, което ни предупреди, преди от нея да се втурнат четирима конници, загърнати в карирани вълнени наметки в ярки цветове. Двама държаха пищови, а двама носеха хладни оръжия. Лицата на всичките бяха оцветени с ивици синя боя. Яздеха към групичката деца: насочили бяха оръжията си право напред. Рязко изтръгнах ръката си от тази на Гидиън и се отскубнах, хвърляйки се пред децата, докато ездачите спряха с буксуване в снега. Препънах се, възвърнах си равновесието и дадох знак на децата да застанат още по-плътно зад мен. Някои пищяха или хленчеха. Няколко възкликнаха:

— Икори! Икори!

Икори ли? Да, предполагах, че тези мъже наистина изглеждаха като икорите в учебниците ми чак до буйните прически, в които бяха вдигнати червените и русите им коси. Трябваше ми обаче един миг да направя връзката, защото през последните няколко седмици образите на икорите, които рисувах в ума си, бяха заместени от Орла и приятелите й в техните прости, практични дрехи за път от кожа и вълна.

Ездачите скочиха от конете си и тръгнаха напред към нас с все още насочени в готовност оръжия. Останах на мястото си, превръщайки себе си в първото препятствие, което щяха да срещнат.

— Какво искате? — запитах настоятелно.

— Не… не мърдай, осфридианско момиче — нареди един, като вдигна кама към гърлото ми. Ризата му от кариран вълнен плат беше разтворена отпред, разголвайки гръд, също оцветена със синя боя от сърпица. Един от спътниците му започна да се движи сред разпръснатите по-нататък деца, за да ни събере заедно.

— Чакайте — каза Гидиън. С периферното си зрение го видях да бърза към мен. — Няма нужда от враждебни действия. Между нашите хора има мир…

Един икори с червена коса сграбчи Гидиън за предницата на палтото и го запрати на земята.

— Не! — извиках. Понечих да тръгна към него, но острието ме спря.

Още ахвания и писъци се разнесоха откъм децата. Злобно ухилен, мъжът икори подпря обутия си в ботуш крак на скулата на Гидиън и го натика в снега. Из тялото ми се разля неподправен страх — не за самата мен, а за него и децата. Очите ми зашариха трескаво наоколо, докато търсех начин да помогна.

— Имате ли злато? — излая един от мъжете. — Дайте ни злато.

Мъжът, който беше насочил острието си в мен, добави:

— Дайте ни злато, ние не убива жена.

— Аз… нямам… злато — каза Гидиън. — Но ако ми позволите да се изправя, ще ви дам каквото имам.

Нападателят му се дръпна назад и Гидиън бавно се надигна. Те застанаха нащрек, когато бръкна в джобовете си, но той извади единствено една шепа смесени сребърни и медни монети. Червенокосият ги грабна:

— Още.

— Само това имам — каза Гидиън. — Кълна се в Урос.

Онзи икори ме погледна очаквателно.

— Нямам абсолютно никакви пари. Нито пък те — възкликнах, като видях един от мъжете да оглежда децата.

— Има ли нещо, с което можем да ви помогнем? — попита Гидиън. — Трябва ли ви храна?

И корите се спогледаха:

— Да — каза един. — Дайте ни храна. Дайте ни други ценни неща.

Ценни неща? Тези хора явно нямаха представа кого ограбват. Наследниците на Урос не бяха точно от типа хора, които се разхождат накипрени в коприна и накити. При настояването на икорите обаче събрахме училищните чанти на всички деца, а после зачакахме под бдителния поглед на един мъж, въоръжен с пищов, докато другите трима претърсваха купчината. Гидиън пристъпи по-близо, като се вмъкна между мен и нападателите пи, за да ме предпази.

Единствената храна, която имахме, се състоеше от няколко скромни дребни закуски, изпратени от родителите, и беше моментално конфискувана, както и всичко с поне малка стойност. Стоманена манерка. Чанта е месингова закопчалка. Буквар с корица, изработена от украсено с резба черешово дърво. Когато приключиха с чантите, икорите ни претърсиха по-внимателно. Предметите, изработени от кожа — маншони и шапки — бяха взети заедно с всичко метално, което беше по-голямо от копче. Токи за колани, закопчалки за наметки.

Ние с Гидиън не се опитвахме да спрем икорите и постоянно уверявахме децата, че това ще свърши скоро, че трябва само да са неподвижни и тихи, че няма да пострадаме. Това уверение бе подкопано донякъде от икорите, които изпитваха извратено удоволствие да се зъбят и ръмжат на децата.

— Моля ви — каза Гидиън, след като и последното дете беше претърсено. — Вече имате всичко. Пуснете ни. Това са невинни деца и искаме само мир.