Смарагдово море

Спряхме на върха на висок хълм с дълъг, лек наклон, който водеше надолу към ливада, осеяна с още дървета. Снегът, покриващ всичко, беше гладък и непрекъснат и децата развълнувано приготвиха шейните си. Гидиън се загледа в тях за момент, а после се обърна към мен с унило лице.

— Тамзин, не искам да споря с теб. Не че това не е важно, но… — Той посочи към децата. — Навярно не му е тук мястото.

Въздъхнах:

— Прав си. Не искам да им развалям забавлението.

Децата се втурнаха надолу по хълма, някои — с шейни, а други просто се търкулнаха сами. Смееха се и си помагаха да се изправят, после тръгваха обратно нагоре по хълма. Въпреки тревогите си не можах да сдържа усмивката си при вида на тези розови бузи и възбудени очи.

— Не бих помислила, че тези шейни могат да развият такава скорост — отбелязах.

— Твърде бързо за теб? — подметна закачливо Гидиън.

— Едва ли.

Устните му се извиха в усмивка:

— Така ли? Агата! Уинстън! Върнете тази шейна горе за госпожица Райт.

— Чакай малко… — започнах.

Протестите ми се изгубиха в техните радостни възгласи и предположих, че не е обичайно възрастните да се включват в пързалянето им с шейни. Вече нямаше начин да им откажа. Заех по-голямата част от мястото в шейната, която ми подадоха, но едно момиченце успя да се смести пред мен. Профучахме надолу по хълма с радостни викове, макар че накрая тежестта ми наруши равновесието и шейната се преобърна. Ние с момичето политнахме и аз се ударих челно в снега.

Изтупах го от лицето си, като се смеех, и му помогнах да се изправи.

— Добре ли си? — попитах.

То ме погледна с огромни очи.

— А вие? Никога не съм виждала голям човек да се забива така в снега.

Въпреки че беше няколко години по-голяма от Мери, сините очи и закръглените бузи на момичето ми напомниха толкова много за дъщеря ми, че внезапно почувствах изгаряща болка в гърдите, сякаш някаква невидима ръка се опитваше да ми изтръгне сърцето. А когато тя изтръска снега от кафявата си коса, слънцето хвърли в нея златисти отблясъци, много подобни на тези, които щеше да има косата на Аделейд. Юмрукът върху сърцето ми се затягаше все повече и повече. Къде ли беше сега Аделейд? Звездата на всяко празненство? Вече сгодена? А Мира? Дали все още спазваше порядките на Бляскавия двор, винаги нащрек за начин да се измъкне? В ума ми двете ми приятелки имаха безкрайни възможности, простиращи се пред тях. А аз? Аз бях затънала.

Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Трябва да се взема в ръце, иначе ще си изгубя ума. Съсредоточи се, Тамзин. Това е единственият начин да постигнеш каквото имаш.

— Добре ли сте?

Очите ми примигнаха и се отвориха и аз се насилих да се усмихна в отговор на малката си спътничка.

— Разбира се, че съм — казах й. — И се обзалагам, че никога не си виждала голям човек да прави и това.

Сложих си ръкавиците и направих снежна топка, която бързо запратих в ръката на Гидиън, докато той слизаше бавно и с усилие по склона на хълма. Той се огледа шокиран, като се опитваше да разбере кой ученик го е направил. Докато разбере, че съм аз, вече запращах втора снежна топка. Той обаче беше готов и ловко избегна хвърлянето ми. Бързо направи своя снежна топка и не след дълго цялата ни група беше въвлечена в битка.

— Добре, добре — каза Гидиън, когато всички вече бяха останали без дъх и покрити със сняг. — Време да приключваме военните действия. Скоро трябва да се връщаме в града.

Най-голямото момче в групата дотича до него:

— Но господин Стюарт, моля ви, може ли първо да отидем да видим дали езерото още е замръзнало?

Гидиън, коленичил да помогне на едно момиченце да изтръска снега от качулката си, хвърли поглед по-нататък през низината. Различих голяма сива вдлъбнатина в снега точно преди гората истински да превземе околността.

— Не виждам защо не. Но слушайте, никой не може да отиде на леда, докато ние с госпожица Райт не се уверим, че е безопасно. Ясно ли е?

В отговор последва одобрително мърморене. Пробихме си път през снега и стигнахме до езерцето, което проблясваше на късното следобедно слънце. Момичето, което се беше пързаляло в шейната с мен, плесна с ръце:

— Изглежда точно като сребро!

— Наистина — каза Гидиън, като обикаляше около езерото. Намери един повален клон и започна да почуква различни участъци от леда. — Никой художник от човешки произход не може да постигне красота, равна на тази, която Урос създава, особено когато рисувателното платно е зимата.

— Урос използвал ли е четка за рисуване? — попита едно малко момче и думите му накараха другите да се разкикотят.

Гидиън спря да оглежда леда и се взря в групата пред себе си. Всички бяха притихнали и сериозни, на личицата им беше изписано очакване.