Смарагдово море

— Урос е използвал нещо още по-хубаво. Волята си. Използвал я, за да създаде всичко, което виждате наоколо — всяка птица, всяка снежинка, всяка облачна нишка. Всяко от тях е било създадено с изключителна мисъл и грижа. А знаете ли какъв е най-великият, най-съвършеният шедьовър на Урос? — Гидиън изчака един миг. — Всички вие.

Това предизвика удивление у някои от тях и неверие в други.

— Но не всички хора са велики или съвършени. Урос е допуснал грешка — каза едно момиче.

— Урос не допуска грешки, Дора. Неговият план е безупречен — грешките стават заради нас.

Едно момче, застанало до мен, събра смелост да попита:

— Как?

Последва импровизирана дискусия и Гидиън отговори на въпросите им търпеливо и с уважение, като се постара веки да се почувства оценен. Не му беше трудно да изразява мислите си и изглеждаше много по-непринуден в снега, отколкото на амвона.

Доловил най-накрая, че малките му енориаши отново стават неспокойни, Гидиън им даде благословията си да отидат на езерото. Всички го направиха по различен начин, някои — като пълзяха или сядаха, докато други смело се отправяха по него, сякаш бяха с кънки. Някои запазваха равновесие, други не чак толкова.

Ние с него тръгнахме задно, като ги държахме под око, но и се отделихме достатъчно, за да разговаряме тихо:

— Бива те с тях. Учиш ги за вярата много по-добре, отколкото учиш възрастните.

— Не мога да преценя дали това е комплимент.

— Разбираш как да стигнеш до тях. — Едно момче се приближи до мен и помоли за помощ, за да завърже отново шала си. Коленичих, използвайки шанса да помисля върху маниера на Гидиън. Когато момчето си тръгна, отбелязах: — Всъщност мисля, че можеш да стигнеш до всеки. От това би излязъл чудесен урок и за възрастните.

— Беше невероятно опростено — възрази Гидиън, явно смутен.

— Е, и? Готова съм да се обзаложа, че точно сега онези деца научиха повече, отколкото някога са научавали по време на която и да е продължаваща цели часове служба. И се обзалагам, че същото би било вярно за половината град, ако бяха чули това, което каза току-що. Все казваш, че си се присъединил към Наследниците, защото си търсел по-чист, по-пряк начин да се свържеш с Урос. Това ми се стори доста пряко.

— О, Тамзин, знам, че имаш добри намерения. Но не се отказах от предишния си живот, не дойдох чак в Грашонд и не изучих тънкостите на философията и теологията само за да мога да изнасям десетминутни беседи навън. — Спряхме близо до края на гората, което ни позволи да наблюдаваме добре играещите деца. Колкото и погълнато да беше вниманието му от мен, той постоянно ги държеше под око и искрената му загриженост за тях ме трогна. Удовлетворен, че са добре, той продължи: — Казвал ли съм ти някога какво всъщност ме доведе тук?

— Каза, че си се разочаровал от Осфро.

Той се облегна на едно дърво, приковал поглед върху низините зад децата — или може би виждаше миналото.

— Да, но вътрешната промяна в мен не стана ей така, изведнъж, като гръм от ясно небе. Не искам да говоря много за това, защото е смущаващо. Постоянно говоря за хора, които са погълнати от себе си и обсебени от собствените си удоволствия, но въпросът е, че бях един от тях. Харчех парите на родителите си за натруфени дрехи и други безсмислени неща. Ходех на различно празненство всяка вечер и се напивах до оглупяване. Имаше жени, които… — Познатата руменина нахлу в бузите му. — Това всъщност не е нещо, което да бъде обсъждано пред една благовъзпитана млада дама. Накратко казано, една сутрин се събудих в задния двор на някаква непозната къща, повръщащ и мръсен, без пари и без никакъв спомен за предишната нощ. Не съм сигурен как се завлякох вкъщи, но когато стигнах там, припаднах отново. В продължение на седмица ту губех съзнание, ту идвах отново на себе си, а когато най-накрая останах с ясно съзнание, научих, че едва не съм умрял от треска, която съм прихванал от спането навън. И именно тогава разбрах, че трябва да се променя.

Посегнах към ръката му, ясно давайки си сметка, че щеше да има всевъзможни неприятни последици, ако някой видеше жеста. Но не можах да се сдържа, не и когато болката от миналото му гореше така силно в очите му. Винаги ми се струваше уместно, че ослепително привлекателната му външност бе съчетана със спокойно и приятелско държание, така че бе изненадващо, че този болезнен момент почти подчертаваше красотата му. Правеше го истински.

— Благодаря ти, че ми каза това, Гидиън, — както и че ми се довери достатъчно, за да ми го разкажеш. Знам колко трудно е да говорим за по-тъмните части от миналото си.

Гидиън наведе очи към ръцете ни, оглеждайки ги замислено, преди да отговори:

— Тогава ти е ясно защо положих толкова старания да се преборя със светските развлечения и да се потопя в изучаването на Урос — и защо имам нужда да накарам и други да го разберат.

— Наистина разбирам. Но не разбирам какво толкова нередно има в това да споделиш посланието си по начин, който е по-лесен за схващане — дори ако е, да, опростен. Ако наистина искаш хората да разберат, средството има ли значение?