Смарагдово море

Първият от трите дни мина спокойно, което ми се стори направо порочно след последните няколко седмици от живота ми. Не срещнахме никого по пътя и макар че се зададоха облаци, времето остана ясно. Яго изпитваше наслада да слуша как бях избягала от къщата на магистрата и дори ми разказа малко за себе си. Беше роден в колониите, което бях предположила от диалекта, на който говореше, и произхождаше от голямо семейство в Арчъруд. Аз също му разказах малко за миналото си, но по-голямата част от разговора ни се въртеше около общи теми — Констанси, лорандийската загадка.

Спряхме веднъж за вечеря, а после отново, за да се установим на лагер по залез-слънце. Яго прекара дълго време в грижи за конете: разтри ги и се увери, че имат достатъчно за ядене. Казваха се Пебъл и Дъв3 и той им говореше, докато работеше. Не можех да различа думите и веднъж подметнах закачливо:

— Да не се опитваш да продадеш нещо на тези коне? Остави ги на мира. Горките създания не заслужават да бъдат мамени.

— Очевидно не познаваш конете, ако си мислиш, че могат да бъдат измамени толкова лесно. Поне не моите коне. — Той потупа Пебъл по шията. — А Фелисия е още по-умна.

— Фелисия?

— Друга кобила, която държа на юг. Тя е „призрак“ от Мирикози — вероятно единствената в Адория. — Тонът му пламтеше от гордост. — Тя е наполовина причината да съм задлъжнял и да съм тръгнал да „мамя“, както ти го наричаш.

— Наистина ли? Правиш каквото правиш… заради един кон? Не ме разбирай погрешно. Пебъл и Дъв са вероятно най-красивите коне, които съм виждала някога, но да натрупаш такъв дълг… не знам. Сякаш не си струва.

— Знаеш много неща, Тамзин — каза той сериозно. — Но не познаваш конете.

Той имаше в запасите си писалка и мастило и аз писах на Мери на обратната страна на едно от писмата, които бях написала, докато бях в изолация. Тъй като имах само малко светлина от фенера, който Яго използваше за работата си, се постарах да съм кратка. Мери, този ден беше хубав. Приближавам се до теб.

Когато се увери, че конете му се чувстват достатъчно удобно, Яго се погрижи за нашето удобство. Прехвърли няколко сандъка от тайника под шейната и размести други, за да направи място за спане. Сложи на пода чували със семена вместо дюшеци и още от онези невероятни одеяла — за постилане и завивки. Накрая сложи през средата един дълъг и тесен сандък, за да осигури на всеки от двама ни полууединено място.

— Готови сме — каза, като ми помогна да се покатеря вътре. — Всичко е благоприлично. Добродетелта е защитена.

Изпробвах твърдостта на чувалите със семена и открих, че са изненадващо удобни.

— Благодаря.

— Хей, кой е казал, че това е заради теб? — попита той, като си придаде изпълнено с достойнство изражение. — Грижа се за себе си. — Духна пламъка на фенера и покри тайника с насмолен брезент.

— Ще се опитам да се владея.

От тъмнината се разнесе силна, преувеличена въздишка:

— Хайде, Тамзин. Не можеш ли да се опиташ да звучиш само малко по-малко саркастично? Само колкото да ми повдигнеш самочувствието.

Закрих с ръка една прозявка:

— Трябва ли ти повдигане? На мен ми се струва доста непоклатимо.

— Няма да правиш невъздържани изпълнения нощес, нали? — Въпреки това не звучеше ядосан. Всъщност точно обратното. — Хубаво, че това мое голямо сърце може да го поеме. — Когато измина почти минута без отговор от моя страна, той попита с известна изненада: — Няма ли остроумен отговор?

— Просто си мислех… — Подмятането за сърцето му изкара загадката с лекарството на града на преден план в ума ми. По време на това пътуване постоянно се бях чудила за историята, но дружелюбното настроение, което цареше, беше толкова приятно, че не исках да рискувам да го изгубя. Сега, в края на деня, когато всичко беше спокойно, вече не можех да се сдържам. — Какво стана с горчивия корен?

— А! Предположих, че това се задава.

— Опитваш се да го избегнеш ли? — Предишното безпокойство и тревога се пробудиха и аз се напрегнах в очакване на най-лошото.

— Не. Искам да кажа, просто не е нещо забавно, което да спомена в обичаен разговор. Нямам нищо за криене. — Разнесе се шумолене, докато сменяше позата си. — Първо обаче върни нещата назад и ми кажи какво знаеш и къде си го чула.

Накратко предадох разказа на Гидиън за това как Яго беше продал лекарството, обещано на Констанси, когато икорите предложили по-висока цена.

— И сега градът няма нищо, ако избухне някаква епидемия — завърших.

— Права си. — Сърцето ми спря, а после той поясни:

— Права си за това, че те нямат запаси от лекарството. Останалото? Е, това е малко по-мъгляво.

— Да не искаш да кажеш, че Гидиън е лъгал?