Смарагдовозелено

— Да, а след това им съобщихме добрата вест, че графът изобщо не може да ме убие, както и който и да било друг, защото съм безсмъртна. Разбира се, те не искаха да повярват, но тъй като времето ни притискаше, нямаше как и да им го докажем, като се оставя Милхаус набързо да ме удуши. Та се наложи да ги оставим със зяпнала уста и да тичаме, за да можем да се върнем навреме в църквата.

— И сега какво следва оттук насетне?

— Утре сутринта пак ще ги посетим и тогава Гидиън иска да им изложи някакъв гениален план. Само дето през тази нощ първо трябва да го измисли. Но ако той е и наполовина толкова изтощен, колкото мен, няма да може да върже и една ясна мисъл.

— Е, нали затова е кафето. Както и аз, гениалната Лесли Хей. — Приятелката ми ми се усмихна окуражително, а после въздъхна. — Но си права, наистина не е чак толкова лесно. Страхотно е, че имате хронографа, за да предприемате ваши си пътувания във времето, но все пак не можете да го използвате неограничено. Особено като се има предвид, че утре отново ще трябва да се видите с графа и така от времевия ви контингент за елапсиране ще ви останат само два часа и дори по-малко.

— Ъ?

Лесли въздъхна.

— Не си ли прочела „Ана Каренина“? Човек не може да елапсира повече от пет часа и половина дневно, иначе настъпват странични въздействия. — Лесли се преструваше, че не забелязва възхитените погледи на Рафаел. — А и не знам как трябва да ми се струва фактът, че притежавате онова прахообразно нещо. Опасно е. Поне се надявам да сте го скрили така, че никой да не може да го намери.

Доколкото ми бе известно, шишенцето все още се намираше в джоба на коженото яке на Гидиън. Ала не го споменах на Лесли.

— Пол настоя поне двайсет пъти да го унищожим.

— Този мъж не е глупав.

Поклатих глава.

— Да, но Гидиън смята, че може да се окаже скритият ни коз.

— Яко — рече Рафаел. — Може на шега да се предложи в eBay, да видим кой ще се включи в наддаването. Прахче за безсмъртие за еднократен прием, наддаването започва от една лира.

— Не познавам друг, освен графа, който да иска да стане безсмъртен — казах с горчивина в гласа. — Трябва да е ужасно да останеш жив, докато всички около теб по някое време умират. Е, аз не искам да преживея това! Преди да остана съвсем сама на този свят, ще се хвърля от някоя скала! — Потиснах въздишката, която при тази мисъл се надигна в мен. — Мислите ли, че безсмъртието при мен е нещо като дефект в гените ми? Все пак в семейството ми пътуващият във времето не е само един, а са цели двама.

— Може и така да е — каза Лесли. — С теб кръгът се затваря, в буквалния смисъл на думата.

Потънали в мисли, известно време гледахме втренчено стената отсреща. Там, с черни букви върху мазилката, бе изписана латинска сентенция.

— Всъщност какво означава това? — попита Лесли накрая. — Не забравяйте да заредите хладилника?

— Не — отвърна Рафаел. — Това е един цитат от Леонардо да Винчи, който Де Вилърс са откраднали от него и го представят за фамилното си мото.

— О, тогава в превод сигурно означава нещо от рода на: Ние не сме самохвалковци, ние наистина сме страхотни. Или: Ние знаем всичко и винаги сме прави!

Разсмях се.

— Вържи двуколката си за някоя звезда. Това означава — каза Рафаел и се прокашля. — Да донеса ли листове и химикалки, за да можем да умуваме по-добре? — Той се усмихна смутено. — Някак си не е нормално да го кажа, но вашите игри мистерии наистина са ми забавни.

Лесли седна с изправен гръб. Устните й бавно се разтеглиха в усмивка и луничките върху носа й затанцуваха.

— И аз се чувствам така. Искам да кажа, знам, че това не е игра и че всичко е на живот и смърт, но никога не съм се забавлявала така, както през последните седмици. — Тя ми хвърли поглед, молещ за извинение. — Съжалявам, Гуени, но просто е мегаяко да имаш безсмъртна, пътуваща във времето приятелка. Мисля, че е много по-яко, отколкото самата аз да съм такава.

Нямаше как да не се засмея.

— Имаш право. И аз повече бих се забавлявала, ако можехме да разменим местата си.

Когато Рафаел се върна с листове и цветни моливи, Лесли веднага се зае да рисува квадратчета и стрелки.

— Най-вече историята със съюзника на графа измежду пазителите не ми дава мира — тя задъвка за момент молива, — въпреки че се основава само на предположения, но все едно. На практика би могъл да е всеки, нали? Министърът на здравеопазването, странният доктор, любезният господин Джордж, господин Уитман, Фолк... и онзи червенокосият загубеняк, как се казваше той?

— Марли. Но не мисля, че той е подходящият тип за това.

— Но той е потомък на Ракоци. А и винаги са онези, от които най-малко го очакваш, нали ти е известно?!

— Вярно е — съгласи се Рафаел. — Обикновено безобидните се оказват злодеите. От пелтеците и мухльовците човек трябва да се пази.