Смъртен страх

С върховно усилие на волята Джейсън се удържа да не нахока този безсърдечен млад човек, който дори още не беше лекар. Успя само защото осъзнаваше, че това би било чиста загуба на време. Стана и излезе. Оживлението около приемното на спешна помощ му напомни за собствените му дежурства като практикант. Оттогава беше минало много време, но тук явно нищо не се беше променило.

Тридесет минути по-късно тялото на Хейс беше върнато обратно в линейката. Джейсън стана свидетел на акта по прехвърлянето, после колебливо пристъпи напред и попита:

— Ще имате ли нещо против, ако дойда и аз? Даваше си сметка, че това импулсивно желание беше родено от шока, но не можеше да се спре.

— Отиваме само до моргата — отвърна шофьорът, после разпери ръце: — Но нямам нищо против, бъдете мой гост.

Колата потегли, спусна се от рампата и се насочи към изхода. Джейсън изведнъж се приведе напред и потръпна от изненада. На две крачки от бариерата стоеше същият безупречно облечен бизнесмен, който беше забелязал пред ресторанта. Замисли се за известно време, после сви рамене. Вероятно човекът е друг и само прилича на онзи… Въпреки това отчете, че лицето на човека оттатък бариерата имаше същите латиноамерикански черти…

Джейсън не беше стъпвал в градската морга. Докато санитарите тикаха количката с трупа на Хейс през очуканите и скърцащи летящи врати, той си помисли, че първото му посещение тук не би трябвало да е свързано с този тъжен случай. Обстановката беше толкова неприятна, колкото я беше рисувало въображението му. Залата за съхранение на телата представляваше едно огромно правоъгълно помещение, стените на което бяха заети от квадратните метални врати на хладилните камери, които някога сигурно са били бели. Самите стени, както и подът, бяха покрити със стари, протъркани и напукани плочки. В средата бяха струпани няколко колички като тази на Хейс, върху които имаше трупове. Чаршафите, които покриваха някои от тях, бяха окървавени. Въздухът тежеше от рибешката миризма на дезинфектанти, от която на Джейсън бързо започна да му се повдига. Едър мъжага с гумена престилка пристъпи към количката на Хейс и помогна на санитарите да прехвърлят тялото му на една лекьосана и стара носилка, която очевидно беше виждала много неща. После малката групичка се оттегли в близката канцелария, за да попълни съответните формуляри.

За миг Джейсън остана сам сред труповете, замислил се за внезапния край на достойния живот, който беше водил Хейс. После, преследван от живите видения на собственото си пътуване до болницата след смъртта на Даниеле, той пое по петите на санитарите от „Бърза помощ“.

Когато е била построена преди петдесет години, Градската морга на Бостън положително е била считана за връх на специализираната архитектура. Докато изкачваше широкото стълбище към кабинетите, Джейсън забеляза няколко архитектурни детайла, взети директно от древните строители на египетските пирамиди. Но половин век е много време и това личеше от състоянието на сградата. То можеше да се характеризира само с три думи — тъмно, мръсно и неподходящо за целта. Джейсън не искаше да си представя на какви ужаси са били свидетели тези стени. Дебелакът от моргата и двамата санитари се бяха набутали в тесен като телефонна кабина офис. Бяха успели да попълнят необходимите формуляри и в момента весело се смееха, абсолютно равнодушни към потискащата атмосфера в това царство на смъртта. Джейсън прекъсна разговора им, за да попита дали в моргата има патолог.

— Аха — кимна дебелият. — Доктор Данфорт е в залата за аутопсии, където приключва един спешен случай…

— А къде мога да я почакам? — попита той, осъзнал, че не е в състояние да издържи обстановката в една аутопсионна.

— На горния етаж има библиотека — отвърна служителят. — В съседство на кабинета на доктор Данфорт…

Библиотеката се оказа мрачно и прашно помещение с огромни, навързани на снопове архиви на доклади за аутопсии, най-старите, от които датираха някъде от средата на XVIII век. В центъра беше разположена тежка дъбова маса, около която бяха подредени също така солидни шефски кресла. На всичкото отгоре имаше и телефон. След известно колебание Джейсън реши да се обади на Шърли. Даваше си сметка, че тя е в разгара на интересна вечеря, но все пак се чувстваше длъжен да я предупреди.

— Джейсън! — зарадва му се тя. — Ще дойдеш ли?

— За съжаление не. Случи се голяма неприятност.

— Неприятност?

— Новината ще те шокира и по-добре седни — предупреди я той.

— Стига си ме измъчвал — изрази протеста си Шърли, но в гласа и се промъкна нотка на тревога.

— Алвин Хейс е мъртъв.

Насреща настъпи тишина, нарушавана от съвсем неуместните за ситуацията весел смях и звън на чаши.

— Боже мой… Какво стана?

— Не съм съвсем наясно — отвърна Джейсън, решил да и спести ужасните детайли. — Нещо като вътрешна катастрофа от медицински характер.

— Сърдечен удар?

— Нещо такова — неопределено отвърна той.

— Господи! Горкият човек!

— Знаеш ли нещо за семейството му? Тук ме питаха, но аз не можах да им кажа нищо…