Съпруга на убиец

— Е, имаш го. — Уесли изпи още една глътка и ѝ върна чашата. — Добре ли си?

— Кога я изпуснах, Уесли? Имам чувството, че беше преди секунда, когато ме прегръщаше и ми казваше, че ме обича, а сега не може да ме понася.

— Всички дъщери имат сложни взаимоотношения с майките си. — Той замълча за момент. — Ти каква беше като тийнейджърка? Никога не си говорила за миналото си.

Ярдли усети топлината на алкохола в лицето и в стомаха. Беше пийнала достатъчно, за да не сменя темата — нещо, в което беше експерт, когато Уесли я попита за миналото ѝ.

— Нямах време да се бунтувам, или да мразя майка си. Когато бях на четиринайсет, вече работех на две места и ходех на училище. Работех от два следобед до шест на едното място и после от седем вечерта до единайсет на другото. След това учех няколко часа и после отново правех същото на следващия ден.

— Защо толкова много?

Тя отпи от питието си.

— Щяхме да сме на улицата, ако не работя. Майка ми харчеше за алкохол помощите за безработна, а после, когато чековете спряха, започна да прахосва социалните помощи. Продаваше талоните за храна на половин цена, за да си купува водка и бира, защото с талоните не можеш да си купиш алкохол. Не оставаха пари за наема и за храна, затова аз трябваше да се грижа за тези неща. Нямах достатъчно за бензин или нови дрехи, но се гордеех, че мога да осигурявам покрив над главите ни и храна в хладилника.

Уесли я наблюдаваше мълчаливо.

— Къде беше баща ти?

— Напусна ни, когато бях на тринайсет. Вероятно вече е умрял.

Уесли вдигна лице нагоре, за да погледне звездите.

— Спомняш ли си първия път, когато те попитах за родителите ти? Ти каза само, че не искаш да говориш за тях. Радвам се, че ми разказа всичко това, Джесика. Сега сме по-обвързани и обединени.

Ярдли се наслаждаваше на топлината на алкохола в стомаха си и изведнъж изпита благодарност, че Уесли е тук. Той се държеше с уважение с Тара и я защитаваше, доколкото може, без да е прекалено критичен — нещо, което Ярдли се чудеше как да направи. Как да постигне баланса между сигурността, че детето ти няма да пострада и в същото време да не го превърне в невротична развалина, като контролира живота му. Уесли, изглежда, имаше вроден талант за това, би станал добър баща на малки деца.

— Тара ще навърши осемнайсет след малко повече от две години. Какво ще правя, когато тя напусне дома ни? Ще изтича при най-лошите мъже. Баща ѝ… Тя търси баща си още от малка. Надявах се да ѝ го спестя, но не мога. — Ярдли посегна към напитката си и се изненада, когато видя, че чашата ѝ е празна. — Днес ходих при него.

— Шегуваш се.

Тя поклати глава.

— Кейсън не искаше моята помощ; искаше помощта на Еди. Еди обаче му отказал и заявил, че ще помогне само ако аз бъда включена в разследването на новите убийства. Затова Кейсън дойде при мен.

— Защо иска ти да участваш?

— Кой знае? Вероятно за да се забавлява. Може би мисли, че е смешно. — Ярдли въздъхна. — Иска ми се Еди да побърза и да умре.

Уесли забарабани с пръсти по бедрото си — подсъзнателен навик, който имаше, когато се замисли дълбоко.

— Еди поиска ли да види Тара?

— Да, как се досети?

— Защото ако аз бих искал да те нараня, бих го направил по този начин. Чрез дъщеря ти. Нали не възнамеряваш…

— Никога! Той никога няма да я види. Няма дори да я заведа на погребението му, нито ще ѝ кажа, че е умрял. Тя може да го прочете в интернет или да ѝ го каже някой, но няма да го чуе от мен.

— Е, хубаво е, че си го решила. Вече няма да наблюдаваш случая с тези убийства, или да помагаш в разследването.

Ярдли не отговори.

— Джесика, не може сериозно да смяташ да…

— Какво да направя, Уесли? Убиецът трябва да бъде заловен — изрече тя по-гневно, отколкото ѝ се искаше. Алкохолът отслаби обичайното ѝ спокойствие и Ярдли си спомни защо не обича да пие.

— Разбира се, че трябва да бъде заловен и ще бъде заловен, но без твоето участие. Не си причинявай това, едва си го преживяла първия път.

Тя остави чашата и стана. Ръцете ѝ докоснаха грапавото дърво на перилата на балкона и топъл ветрец развя косата ѝ. Мрак на цели километри и после мекият блясък на „Лас Вегас Стрип“ зад планината… Пясъкът и каньоните тънеха в сянка и на фона на светлината изглеждаха още по-тъмни.

— Когато науча, че имитаторът е убил отново, това ще съсипе работата ми. Пак ще мога да бъда прокурор известно време, но ще знам, че когато наистина е трябвало, не съм направила всичко възможно. Ще осъзная, че е било само работа и накрая ще напусна. Вероятно изобщо ще се откажа от правото.

— Е, и? Това не е лошо. Има един милион други неща, с които можеш да се занимаваш. Винаги съм ти казвал, че можеш да се върнеш към фотографията.