Съпруга на убиец

— Може би по-късно… Когато дъщеря ми порасне.

— А, да, познавам този примамлив зов на сирена. Все си мислиш, че ще има по-късно. На колко години е тя сега?

— Петнайсет.

Агби поклати глава.

— Помня, че веднъж се наложи да я вземеш с теб в съда, защото не можа да намериш детегледачка. Мисля, че тогава тя беше на девет или на десет. Не бях виждала съдебна зала по-осветена от радост, както когато вътре има щастливо дете. Децата имат тази сила, нали?

— Да, определено.

Агби спусна малко назад облегалката на стола си и леко се отпусна на нея.

— Е, какво мога да направя за теб днес? Ти каза, че въпросът е спешен.

— Така е, искам да подпишеш една заповед. — Ярдли извади лист от чантата си и го сложи на бюрото на съдията.

Агби го прочете бързо.

— Не говориш сериозно!

— Напротив.

Агби остави документа и подпря с ръка брадичката си.

— Искаш да разреша освобождаването от затвора на сериен убиец, за да види местопрестъпление?

— Не е освобождаване, той ще бъде с белезници и окови и през цялото време с нас ще бъдат двама агенти на ФБР и един надзирател от затвора. Ще има джипиес монитор на глезена си и…

— Защо мислиш, че бих подписала такова нещо?

— Предложихме му снимки на местопрестъплението, но той настоя да го види с очите си. Еди Кал има информация, от която се нуждаем, и това е едно от условията му. Той иска да види лично домовете на жертвите.

— Джесика, ако подпиша тази заповед, представяш ли си какво ще стане, ако Еди Кал избяга и нарани някого? Аз съм съдията, подписал заповедта, а ти си прокурорът, който я е поискал!

Ярдли кимна.

— Знам, но сигурно разбираш, че не бих го поискала, ако имам друг избор.

Агби отново прегледа документа и после попита:

— Виждала ли си го, откакто го арестуваха?

— Видях го вчера, за пръв път от… ами, оттогава.

— Съжалявам, че трябваше да преживееш това на толкова млада възраст и на всичкото отгоре бременна. Дори не мога да си представя какво ти е било…

— Все едно човекът, когото обичаш най-много на света, изтръгва сърцето ти от гърдите — отговори Ярдли смутена, че думите неволно се отрониха от устата ѝ, без да иска. — Но сега се нуждая от него.

— За какво?

— Наблюдател съм по случай с две двойни убийства. Мисля, че Еди Кал има полезна информация, която може да помогне на разследването.

Агби се замисли.

— Права си. Имам ти доверие и знам, че няма да злоупотребиш с взаимоотношенията ни, като ме накараш да подпиша нещо, с което не можеш да се справиш. Затова няма да те разпитвам надълго и нашироко. Само ще те попитам сигурна ли си?

Ярдли се поколеба.

— Да, сигурна съм — излъга тя. Никога не беше лъгала. Лъжата изгори езика ѝ като киселина. — Не, не съм сигурна… но мисля, че е необходимо.

Агби кимна. Взе писалка, подписа документа и го плъзна обратно към Ярдли.

— Бъди внимателна, Джесика.

* * *

Ярдли крачеше напред-назад пред колата на Ортис, докато чакаше. Екипите за почистване на местопрестъпления щяха да отидат в дома на семейство Олсън утре сутринта, затова посещението трябваше да стане тази вечер.

Слънцето беше залязло преди час и силните прожектори на охранителните кули на затвора озаряваха всичко наоколо с ярка флуоресцентна светлина. Ярдли си помисли, че това е светлината, която би видял някой, ако се пече в микровълнова фурна.

— Идеята е ужасна… — отсече тя.

Ортис се беше подпрял на колата и преглеждаше социалните мрежи на телефона си.

— Правили сме го и преди с други затворници. Той няма да се измъкне от оковите. И аз ще го прострелям в задника, ако се опита. Пръстът, с който натискам спусъка, ме засърбява, когато видя сериен убиец. — Той вдигна глава и погледна Ярдли. — Извинявай, не трябваше да казвам това пред прокурор.

Тя продължи да крачи, скръстила ръце на гърдите и забила поглед в земята. След няколко минути портата се отвори и Болдуин излезе. Между него и един много едър надзирател с бежова униформа вървеше Еди Кал с белия си затворнически гащеризон. Веригите на окованите му със стоманени белезници китки и глезени минаваха под слабините и през раменете и се спускаха към белезниците. Оковите му приличаха на някакво приспособление, от което само великият Худини би опитал да се освободи.

До колата на Ортис чакаше затворнически микробус.

— Аз ще пътувам с тях — каза Болдуин.

Еди се усмихна на Ярдли и ѝ намигна. Това я накара да се вцепени, сякаш е изпила твърде бързо вряло кафе в студен ден. Искаше ѝ се микробусът да потегли по-бързо.

— Признавам му едно нещо — каза Ортис, когато другите тръгнаха. — Прякорът Тъмния Казанова много му подхожда. Хубавец е. Вероятно привлича погледите на всички, когато влезе някъде, нали?

Красотата на паяжината, помисли си Ярдли и се загледа в стоповете на отдалечаващия се микробус, докато най-накрая изчезнаха в мрака.

20.

Болдуин удари с юмрук по стената на микробуса, давайки знак на надзирателя, че са готови да тръгнат. Прозорец със стоманени нишки отделяше зоната за затворници от шофьора и предните седалки, през двата отвора, големи колкото топка за голф, надзирателите можеха да впръскат лютив спрей, ако се наложи. Болдуин седеше с лице към Еди Кал.