Съпруга на убиец

Болдуин тръгна. Ярдли реши, че докато чака, може да отиде на едно място. Място, където можеше да получи отговори.

* * *

Тя спря пред затвора и дълго седя в колата, зареяла поглед в тъмните облаци, които се хлъзгаха пред луната. Изпрати съобщение на личния мобилен телефон на директорката Гледхил с молба да уреди срещата. Обясни, че Тара е в неизвестност и че трябва веднага да говори с Еди Кал. Гледхил не зададе въпроси, само ѝ писа да ѝ даде двайсетина минути, за да подготвят мерките за сигурност и да изведат Кал от изолатора.

Ярдли слезе от колата. Едрият надзирател от вечерта, когато заведоха Кал в дома на семейство Олсън, я чакаше до страничния вход на затвора. До него стоеше млад, нисък надзирател, местен американец. Той ѝ се усмихна.

— Здравейте, аз съм Антъни.

— Здравейте.

Докато вървеше по дългия коридор към втората сграда, където бяха осъдените на смърт, Ярдли изведнъж си спомни, че Остин Кетнър все още е в ареста. И че той не е човекът, който ѝ е изпратил писмото, тъй като пощата му се следеше, и че по всяка вероятност не е убиецът на съпрузите Дийн и Олсън. Рой Лю щеше да се противопостави на освобождаването на Кетнър. Щеше да каже, че Кетнър е имал партньор навън — теория, която можеше да се придвижи и по-нататък. Били са двама и затова Кетнър пазел сувенирите, но някой друг е изпратил писмото. Обвиняването на Кетнър щеше да изглежда добре пред камерите и шефовете ѝ, макар широката общественост да мислеше, че някъде на свобода дебне още един убиец.

— Наложи се да го затворим в изолатора. Извратеният боклук разби главата на един надзирател, много лошо. Вижда се черепът му и други неща — с очевидно злорадство каза Антъни. — И после използвал кръвта му, за да рисува с нея. Рисувал…

— Млъкни, Антъни — изрева другият надзирател.

Плътният му глас прозвуча като ръмжене на грамаден звяр.

Стигнаха до отделението на осъдените на смърт и завиха надясно към стаи, в които Ярдли не беше влизала.

Административна сегрегация беше учтивият израз за изолация. Ярдли смяташе, че това е варварска практика, но не знаеше има ли възможна алтернатива. Когато на затворника вече не може да се има доверие да бъде сред другите, какво трябва да направят властите с него?

Голата бетонна стая нямаше прозорци и мебели и Еди Кал седеше гол, облегнал гръб на стената. Очите му бяха затворени в размисъл. В ъгъла имаше кофа и руло тоалетна хартия. Дебела, прозрачна пластмасова преграда разделяше затворника от посетителя. Беше прозрачна, за да могат надзирателите да наблюдават денонощно затворниците в изолатора, за да не опитат да се самоубият.

— Отвратително, нали? — рече Кал и отвори очи. — Като нещо, което са правили в Лондонската крепост преди пет века, не в днешно време.

Ярдли седна на студената стоманена пейка пред преградата.

— Казаха, че си наранил надзирател.

— Да, определено ще му остане белег. Сам си е виновен. Остават ми да живея само четири месеца, а те все още мислят, че заплахите могат да ми въздействат. Вече няма какво да ми отнемат и не могат да ми отправят никакви заплахи, които да ме мотивират. — Той се втренчи в Ярдли. Мракът в очите му я прониза. — Ти с какво ще ме мотивираш, Джесика?

Тя преглътна.

— Тара изчезна. И днес получих писмо.

Ярдли извади телефона си и отвори на екрана снимката на писмото. Стана и допря телефона до преградата.

Еди Кал се изправи, висок и мускулест, и бял като албинос от липсата на слънце в продължение на повече от десет години. Стоманените му окови издрънчаха, докато се приближаваше към преградата, и го спряха на шейсет сантиметра от нея.

— Интересно — отбеляза Еди. — Той прав ли е за чувствата ти към съпрузите Олсън?

— Да.

— Имаш ли представа откъде знае какво изпитваш към тях?

— Ходих в техния дом, но не и в жилището на семейство Дийн. Там вече няма нищо.

Кал озадачено повдигна вежди.

— Тогава е някой, който подробно познава случая, след като знае, че си ходила в дома на съпрузите Олсън, но не и в дома на семейство Дийн. Само една група хора може да знаят това.

— Правоприлагащите органи, да, ясно ми е.

Той кимна бавно, без да откъсва поглед от очите ѝ.

— Мисля, че дължиш извинение на онзи млад мъж в ареста.

— Може би ти трябва да му се извиниш, Еди. Защото уби родителите му. Той не е имал никого освен тях. Не е имал достатъчно възрастни близки, които да се грижат за него. Той и брат му са изчезнали в системата на приемните семейства.

Кал седна с кръстосани крака на пода.

— Ти, изглежда, мислиш, че писмото и изчезването на Тара се свързани, но аз не мисля така.

— Защо?

— Аз никога не съм наранявал деца. Ако наистина е имитатор, убиецът също не би го направил.

— Освен ако не сме близо до истината и той е отчаян.

— Възможно е, но защо ще безпокои теб? Ти нямаш възможности, с каквито разполага ФБР. Извършителят би трябвало да е враждебно настроен към водещия агент по случая, но той е враждебно настроен към теб. Защо?

— Не знам. — Ярдли се приведе. — Ако знаеш кой е, Еди, моля те, кажи ми! — Думите имаха вкус на мръсна ръжда в устата ѝ. — Моля те! Той може да е отвлякъл дъщеря ни.

Кал си пое дълбоко дъх и затвори очи.