Съпруга на убиец

— Знаеш ли какво ще ми липсва най-много? Океанският бриз, който гали лицето ми, когато съм на лодка. Не съм го чувствал от двайсет години. Помня, че океанът ухаеше, но съм забравил на какво и съм заменил миризмата с нещо друго — приятен мирис на дъжд върху наскоро окосена трева, но знам, че океанът не мирише така. Не е ли странно какви неща измисля съзнанието ти, когато вече нямаш истинските неща? — Той отвори очи и се вгледа в нея. — Но това е само с миризмата. Защо мислиш, че е така?

— Ти имаш ейдетична памет, Еди. Затова винаги рисуваш перфектно без модели. Много хора с ейдетична памет съобщават, че миризмите и звуците им въздействат повече от гледките, въпреки че помнят в идеални детайли именно гледките. Не знаеше ли това за себе си? Или искаше да чуеш комплимент от мен?

Той се усмихна и усмивката му беше ужасяваща.

— Доставя ли ти удоволствие болката ми, Еди? Толкова много ли ме мразиш?

— Не, не те мразя. Никога не съм те мразил, нито дори за секунда.

Кал вероятно го каза, за да покаже обич, но Ярдли знаеше, че никога повече няма да изпитва обич към него. Маската, която той си беше сложил пред нея, беше свалена: маската на благ и мил художник, който обича нея, планините, поезията и залезите. Без маската беше трудно да го види дори като човешко същество.

— Мразиш ме по силата на онова, което ми причини. Всичките години, през които бяхме женени, цялото време, което ти отдадох, частите на живота ми, се основаваха на лъжа. Ти играеше роля и се обзалагам, че си мислел, че е страхотно забавно, когато се влюбих в теб, нали? Сигурно си ме смятал за най-голямата глупачка на света.

— Не, винаги съм ти казвал, че сърцето ти е прекалено меко. Толкова силно искаш да вярваш, че хората са добри, че лошите се възползват от това.

— Тогава аз съм си виновна, така ли? — подигравателно попита тя. — Ти не си по-различен от останалите тук, Еди, не си специален. Нараняваш други, защото си слаб, и после ги обвиняваш за това.

— Не е вярно, но знам, че ти е трудно да ме видиш такъв, какъвто съм сега, вместо онзи, когото помниш. Не играех роля, Джесика, онзи човек пак бях аз… Само че друга част от мен. И тази част от мен те обичаше.

— Тогава ми помогни да намеря дъщеря ни. Знаеш ли кой е убиецът? Ако не знаеш, тогава ми кажи как избира жертвите си.

— Нямам представа.

— Ти как ги избираше?

Настъпи мълчание, докато той мислеше, и след това отговори:

— Казах ти какво искам в замяна за помощта си. Искам отменяне на смъртната ми присъда.

— Единственият начин за отмяна на смъртна присъда на осъден на смърт за федерално престъпление е чрез апелативен съд, или да те помилва президентът, но това е почти невъзможно за човек като теб, който е убил толкова много хора.

Кал повдигна рамене.

— Това са условията ми.

— Дори за да спасиш дъщеря си? — Ярдли поклати глава. — Мислех, че в теб може би е останало нещо човешко. Някакво зрънце милост. Но предполагам, че ако някога е съществувало, е умряло тук, в затвора.

Тя стана да си тръгне.

— Ако беше отишла в дома на семейство Дийн, мислиш ли, че той щеше да ти пише? — попита Еди.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Ако беше обратното и ти беше отишла в дома на семейство Дийн, а не в къщата на семейство Олсън, той щеше ли да ти пише? Ако отговорът е не, тогава в семейство Олсън има нещо, което го тревожи. Нещо, което не иска да видиш.

Ярдли се втренчи в него и дълго го гледа.

— Ако размислиш и решиш, че искаш да ми помогнеш да спасим дъщеря ни, ще кажа на директорката на затвора да ти дава телефон, когато ти е необходим, и може да се обаждаш на личния ми номер. Личния ми мобилен телефон, Еди. Оказвам ти това доверие. Ето колко важно е това за мен.

Кал наклони глава настрана.

— Съпруг, осъден на смърт, и дъщеря в гроб… Това не би говорило много добре за прокуратурата, нали?

Леко извитите ѝ в усмивка устни бяха единственото загатване за емоция, което Ярдли си позволи пред него.

— Помогни ми да я намеря — каза тя, — и ще се погрижа да отменят смъртната ти присъда. Твоят живот за нейния.

34.

Въпреки късния час, Ярдли отиде в дома на семейство Олсън. Обади се на полицията на Сейнт Джордж и разговаря с един лейтенант. Той каза, че са дали ключовете на агентите на фирмата за продажби на недвижими имоти и днес са идвали хора да разгледат къщата, затова може да е отворена.

Ярдли спря отпред и дълго гледа къщата, преди да се приближи до заключената предна врата. Прозорците бяха отворени — опит да се прогони миризмата на кръв от жилището, макар Ярдли да се съмняваше, че агентите от фирмата са разсъждавали именно по този начин.

Оградата на задния двор беше отворена, както и голямата остъклена врата, водеща в кухнята. Ярдли я бутна и влезе.