Съпруга на убиец

— Убиецът ги избира по това дали имат осиновени деца — каза той по-скоро на себе си.

— Но как? — попита тя. — Дори местните правоприлагащи органи нямат достъп до тази база данни. Сигурно работи във ФБР.

Болдуин поклати глава.

— Няма начин! Не може да е някой от моите хора. Мога да проверя, но това е невъзможно. Няма да е трудно да се забележи някой, който се включва и получава достъп до базата данни. Системата записва всички влизания. Ами ако е някой от прокуратурата? Някой следовател?

— Имаме само двама. Единият е жена, а другият беше изпратен във Флорида по едно дело миналата седмица. Не може да е нападнал Джей Майлс. И със служителите в прокуратурата е същото — влизанията в базата данни се записват. Твърде лесно е да се провери. Кой друг има достъп до тази база данни?

— Съдилищата, затова може да е някой служител в съда. Ще трябва да проверим. На съдиите не им харесва да ги разпитват в разследвания за убийство, затова бъди подготвена.

— Ами Грег?

Болдуин поклати глава.

— Той сигурно няма достъп. Освен това Грег беше в Солт Лейк Сити за консултация по един случай в нощта, когато са били убити съпрузите Олсън. Попитах шефа на бюрото там. Вечеряли са заедно.

— И Остин Кетнър не може да е имал достъп.

Той я погледна и после отново се втренчи в екрана.

— Не, предполагам.

— Някой друг?

Болдуин повдигна рамене.

— Вероятно агенциите за осиновяване, Службата за настойници и процесуално представителство за деца…

Мислите на Ярдли изведнъж се заковаха — като в проблясък на болка и прозрение.

Думите на Болдуин сякаш натиснаха бутон и един дълбок кладенец в стомаха ѝ я засмука в глъбините си. Тя се хвана за бюрото, само да не припадне. След малко отдръпна ръце, стана и грабна чантата си.

— Трябва да тръгвам.

39.

— Може да гледаш видеозаписите в моя кабинет — каза директорката на затвора Гледхил.

Ярдли седна зад бюрото ѝ.

— Признателна съм ти, Софи, благодаря.

— Няма за какво, но както ти казах, посещавали са го само учени. И от време на време по някой репортер… Никой представляващ интерес. Не пускаме тук откачалките.

— Сигурна съм, че няма нищо, но искам да се уверя. От колко време се пазят записите?

— По-рано използвахме ролки и ги презаписвахме, но откакто ги дигитализирахме, пазим всички. Това беше… мисля, че преди седем години. Оттогава има записи.

— Чудесно. Благодаря ти още веднъж.

— Е, добре, кажи ми, ако се нуждаеш от нещо. Отивам да обядвам, ще ти донеса сандвич.

Ярдли започна с първия човек, който беше посетил Еди Кал преди седем години. Журналист от „Лас Вегас Сън“. Видеокамерата в стаите за посещения за затворниците, осъдени на смърт, беше монтирана в ъгъла. Виждаха се ръцете на Кал, но не и лицето му, обаче горната част на тялото на посетителя се виждаше ясно. Журналистът беше жена, чернокожа и висока. Ярдли превъртя по-нататък и премина на следващия посетител, професор по криминология в Мичиганския университет. Пак жена. Ярдли превъртя по-нататък.

Тя прескочи осемнайсет посетители мъже, след като проучи самоличността им. Спря чак на деветнайсетия. В дневника за посещения пишеше, че това е мъж на име Роджър Кохи, социолог от Университета на Небраска. Посетителят беше русокос, косата му стърчеше изпод бейзболна шапка, и носеше очила. Брадата му беше или много гъста, или изкуствена, но нямаше съмнение — Ярдли познава това лице твърде добре, за да се заблуди.

Роджър Кохи беше и Уесли Пол.

* * *

Ярдли прегледа останалите видеозаписи. Роджър Кохи бе посетил Еди Кал тринайсет пъти за седем години.

Имейлът с прикачената снимка на Обри Олсън, изпратен на Кал, беше за заблуда, за да накара Ярдли и Болдуин да мислят, че Кал и имитаторът никога не са се срещали и не са си писали дотогава и да насочи подозренията към Остин Кетнър. Поне до следващите убийства.

Видеозаписите нямаха придружаващ аудиозапис заради едно дело във Върховния съд на Невада, когато се установило, че един затвор е записвал разговори между адвокат и клиент с цел информация за нови престъпления. На Ярдли обаче много ѝ се искаше да може да чуе какво си говорят.

При всички случаи трябваше да е абсолютно сигурна.

Тя помоли секретарката на директорката на затвора да запише на дискове видеозаписите, а после да ѝ изпрати имейл с датата и часа, за да установи хронологичната последователност до ареста по-късно, ако се наложи.

Уесли запази апартамента си, когато се премести да живее с нея и с Тара. Ярдли предполагаше, че това е начин да запази независимостта си. Уесли беше на четирийсет и четири години и не се е женил. Според него никога не е имал и сериозна връзка, затова Ярдли смяташе, че съвместният живот с някого го ужасява. Тя изобщо не се беше замисляла за желанието му да запази апартамента си. Особено след като беше вече платен.

* * *

Жилищният комплекс имаше вид на специално и недостъпно място. Затворена общност с ограда и порта, и пазач вместо автоматична бариера. Пазачът я попита при кого отива и Ярдли му каза, че е годеницата на Уесли Пол. Той ѝ даде да се подпише в книга за посетители и я пусна да влезе.