Сребърният каньон

Върнах се при Мълвейни и му показах вълната, като му обясних с няколко думи замисъла на непознатия.

— Добра идея… но и това нямяа да го спаси.

Пътят, който извеждаше от каньона, водеше на североизток, като накрая ни отведе до едно високо пронизвано от ветровете плато, на което се извисяваха самотни скални кули и няколко тревисти храсти. Възседнахме конете си и потеглихме.

В далечината Сините планини издигаха могъщите си хребети на десет хиляди фута в небето, но дори и около тези склонове не се събираха никакви облаци. А между нас и тези гигантски скални образования се намираше Дантевия Ад с неподозирани огромни размери, безплодни и безлюдни.

— Може никога да не го открием — произнесе накрая Мълвейни. — Тук можеш да се разминеш с цяла армия и пак да не забележиш нищо.

— Ще го открием.

Смъкнах шапката и избърсах веждите си от потта, после изтрих и шапката си. Очите ми примижаха под палещите лъчи на слънцето. Потта бе проникнала в ъгълчето на едното ми око и ме смъдеше. Лицето ми беше изпръхнало и ме болеше. Яздехме сред жегата; единствените звуци които се разнасяха в тишината беше тропотът от копитата на конете ни. Променяха се единствено далечните сенки в каньона и кухините в отдалечените склонове.

Имах известна представа за местността, по-голямата част от която дължах на стария Бол или момчетата на Бенарас, които бяха сред малцината бели хора дръзнали да яздят в тази пустош. Много надалеч пред нас, някъде около планинските подстъпи, видях някакъв скален ръб. Това можеше да бъде единствено платото Солената река, над което се възвисяваше Катедралния хълм. А някъде вече съвсем далеч, толкова далеч, че едва се различаваха на хоризонта, се издигаше планината Шей.

Мъжът, когото преследвахме, се намираше нейде из този гигантски лабиринт от каньони. Но не беше отишъл много навътре.

Вярно, сега конят му не оставяше преки следи, но след като вече знаехме какво да гледаме, все щяхме да забележим признаци от минаването. А конят му не можеше да се движи бързо.

Продължихме напред. Жегата ставаше убийствена, а монотонната крачка на конете почти хипнотична. Поклатих глава и изтрих ръцете си в ризата.

Лицето на Мълвейни беше обтегнато и обляно в пот. Скулите и челюстта му бяха силно изгорели от слънцето. Той си сви цигара и я запали, като я захапа плътно между равните си устни покрити със стари белези.

— Дяволска местност!

Очите му се обърнаха към мен.

— Даа.

Разклати манерката да прецени колко вода ни оставаше, после си изплакна устата, като задържа известно време водата в устата си преди да я погълне. Моята жажда се беше усилила неимоверно от дочутия плисък на водата в манерката му. Отворих моята и направих дълбока глътка.

След като я затворих, обходих с поглед околността, като го местех последователно от по-далечните предмети към по-близките.

И нищо…

Продължихме напред, зърнахме още няколко дървета, и след малко едно гладко петно в праха.

— Не може да е далече…

Мълвейни имаше право. Наближавахме целта си. Но кого преследвахме? Що за човек беше той? Не беше равнинец, нито кравар. Но въпреки това имаше представа за околната пустош, и освен това беше хитър и предпазлив.

Изтрих отново челото си, и изпсувах тихо жегата. Потта се стичаше по ребрата ми и аз разтрих врата на коня като му проговорих успокоително.

— Ще имаме нужда от вода — каза Мълвейни.

— Да.

— Той също.

— Може би той знае къде се намира близкия извор. Едва ли е тръгнал като някакъв слепец.

— Едва ли.

Разговорът ни секна и ние продължихме да яздим, а телата ни се поклащаха в ритъма на крачещите коне… Слънцето бавно започна да клони към залез. Трябваше да е някъде към късен следобед. Исках да пийна още вода, но не се осмелих. Щеше ми се да сляза от коня, за да взема някакво камъче да го посмуча, но усилието ми се стори прекалено голямо.

Бяхме като унесени от жегата и монотонното движение. И двамата изпаднахме в полудрямка върху седлата.

И в този момент се разнесе изстрел.

Той ни сепна и ние мигновено опънахме поводите, за да се раздалечим един от друг.

Не усетихме да просвистява куршум покрай нас, чухме само равния и тъп удар от сблъсъка на куршума не много далеч от нас. След миг последва още един.

— Той не стреля в нас.

— Да се скрием някъде… бързо!

Изстрелите се бяха разнесли от каньона, следата водеше натам, така че ние се приближихме плътно до ръба над бездните, и тръгнахме надолу като се придържахме непрекъснато вдясно от следата.

Само да ни зърнеше някой и бяхме мъртви; щяхме да се озовем в капана на планините подобно на хартиени птици забодени върху стената.

Глава двадесет и първа

Когато стигнахме до дъното спряхме конете си сред облак от прах и скочихме от тях да потърсим убежище сред една гъста горичка и храсталаци. Дори и конете ни долавяха напрежението, застанали с вдигнати глави и нащрек.

Всичко беше замряло. Някъде в далечината камък се търколи по склона. Потта се стичаше зад ухото ми и аз доловях мириса на прах и напечените от слънцето листа. Дланите ми бяха изпотени и те и аз ги избърсах в ризата си; не се разнасяха никакви звуци.