Средиземноморският храст

При други обстоятелства, ако самолет прелетеше на метър и половина от кулата, сержантът щеше да се просне по корем на пода. Но сега той така онемя при вида на съвсем истински призрак, спуснал се сякаш от мъгливите небеса на Западния фронт, че се вцепени на място. Докато самолетът отминаваше, пилотът му помаха от кабината. Късото разстояние позволи на сержанта да види добре лицето му под износеното кожено пилотско боне и очилата. Призракът от миналото се хилеше и потупваше прикладите на двете картечници, стърчащи от кабината.

Това да не е някаква грандиозна шега? Да не би пилотът да е някой смахнат грък от цирк? Откъде изникна? Съзнанието на сержанта се изпълни с въпроси, на които не намираше отговори. Изведнъж видя как две светлинни петна присветнаха от задната част на витлото. В следващия миг прозорците на кулата се пръснаха на парчета и изчезнаха около него.

И тогава на Брейди Фийлд се разрази война. Пилотът на изтребителя от Първата световна война заобиколи диспечерската кула и започна да обстрелва съвременните гладки реактивни самолети, паркирани на плаца. Един по един старфайърите F-105 бяха подложени на атака от стари осеммилиметрови куршуми, които направиха на решето тънките им алуминиеви обшивки. Три от тях избухнаха в буйни пламъци, мекият асфалт под тях се разтопи и се превърна в димящи локви от смола. Отново и отново яркожълтата летяща антика се извисяваше над аеродрума, за да избълва оловна градушка на разрушението. Дойде ред и на единия от каргомастерите С-133. Той изригна в гигантски грохот от пламъци, които се извисиха на стотици метри във въздуха.

В кулата сержантът лежеше на пода и гледаше със замаяна глава кървавата диря на гърдите си. Той внимателно извади черното бележниче от външния джоб на ризата си и смаян видя малката кръгла дупка в средата на корицата му. Тогава с мъка се изправи на колене и огледа стаята.

Блестящи парченца стъкла покриваха пода, радиоуредбата, мебелите. В средата на помещението климатичната инсталация лежеше прекатурена като мъртво механично животно, изпружило вкочанени крака във въздуха; охладителят й изпускаше бавно въздух към пода от няколко кръгли дупки. Сержантът се вгледа в радиото. Като по чудо то бе останало невредимо. Той запълзя по пода, порязвайки коленете и ръцете си в кристалните парченца. Пресегна се за микрофона и го сграбчи здраво, окървавявайки черната пластмасова дръжка.

Мислите му бяха объркани. Как се действаше при такива случаи, запита се той. Какво трябваше да съобщи? Кажи нещо, закрещя съзнанието му, кажи нещо, каквото и да е!

— До всички, които чуват гласа ми. МЕЙДЕЙ! МЕЙДЕЙ! Тук Брейди Фийлд. Ние сме обстрелвани от неидентифициран самолет. Това не е учение. Брейди Фийлд е обстрелван…

1.

Майор Дърк Пит нагласи наушните слушалки върху гъстата си черна коса и бавно завъртя копчето на радиото, за да чува по-ясно приеманите сигнали. Както слушаше напрегнато, в тъмнозелените му очи проблеснаха искрици на изумление. След малко дълбока бръчка проряза челото и замръзна върху загорялата му от слънцето груба кожа.

Не че думите, пращящи по приемника, не се разбираха. Напротив, но той просто не можеше да повярва на това, което чуваше. Напрегна отново слух сред грохота на двумоторната „Каталина“ PBY. Но вместо да се усилва, гласът по радиото все повече заглъхваше. Копчето за силата на звука беше завъртяно докрай, а и Брейди Фийлд беше само на трийсетина километра от него. При тези обстоятелства гласът на диспечера би трябвало да спука тъпанчетата на Пит. Значи или има нещо нередно в захранването, или диспечерът е сериозно ранен, заключи наум Пит. Изчака още малко, после разтърси спящия до него мъж.

— Отвори очи, спящи красавецо. — Гласът му прозвуча меко, без усилие, но се чу въпреки шума от двигателите.

Капитан Ал Джордино уморено повдигна глава и звучно се прозя. Умората от седене в старата вибрираща летяща лодка в продължение на тринайсет часа се забелязваше ясно в тъмните му зачервени очи. Той изпружи ръце нагоре, изпусна въздух от едрия си гръден кош и се протегна. После се наведе напред и се вгледа в далечината през прозореца на пилотската кабина.

— Стигнахме ли вече над „Първи опит“? — измънка Джордино през нова прозявка.

— Почти. Право пред нас е остров Тасос.

— По дяволите! — изсумтя Джордино, после се захили. — Можех да поспя още десет минути. Защо ме събуди?

— Прихванах съобщение от кулата на Брейди. Летището било под въздушна атака от неидентифициран самолет.

— Не говориш сериозно, нали? — не можеше да повярва Джордино. — Сигурно е някаква шега.

— Не, не вярвам да е шега. Гласът на диспечера съвсем не звучеше преправен — отвърна Пит и задържа поглед върху водата на петнайсетина метра под фюзелажа на водосамолета. За да поддържа изострени сетивата си, през последните триста и двайсет километра той ту се спускаше, ту се издигаше.

— Май от кулата на Брейди казват истината — отбеляза Джордино, взирайки се през челното стъкло на кабината. — Погледни източната част на острова.