Средиземноморският храст

Двамата отправиха погледи към приближаващия се хълм, издигащ се от морето. Плажовете покрай прибоя бяха жълти и пусти, но заоблените възвишения тънеха в зеленина. Цветовете танцуваха в маранята и ярко контрастираха на ограждащата ги синева на Егейско море. В източния край на Тасос се издигаше огромен стълб дим към безветреното небе и се разширяваше във вид на гигантски спираловиден черен облак. Скоро се видяха и оранжевите пламъци в основата на дима.

Пит грабна микрофона и натисна бутона на дръжката му.

— Кула Брейди, кула Брейди, тук PBY-086. Сега е ваш ред!

Отговор не последва. Пит повтори повикването още два пъти.

— Никой ли не се обажда? — попита Джордино.

— Никой — отвърна Пит.

— Ти каза „неидентифициран самолет“. Значи е само един, така ли?

— Точно това бяха думите от кулата Брейди, преди връзката да прекъсне.

— Много странно. Защо само един самолет ще напада американска военновъздушна база?

— Кой знае! — Пит издърпа леко назад щурвала. — Сигурно е работа на някой раздразнен гръцки фермер, на когото му е дотегнало нашите реактивни самолети да подплашват козите му. Във всеки случай не е мащабна операция, иначе Вашингтон щеше да ни е уведомил досега. Ще изчакаме и ще видим. — Той разтърка очи, за да пропъди сънливостта си. — Приготви се. Ще издигна самолета, ще направя кръг над ония хълмове там и ще снижа, за да огледаме положението по-отблизо.

— Добре — Джордино събра вежди и се усмихна мрачно, — но действай предпазливо.

— Не се безпокой — засмя се Пит. — Главната цел в живота ми е да остана здрав и читав възможно най-дълго време. — Той избута ръчната газ напред и двата мотора „Прат & Уитни Уосп“ увеличиха оборотите си. Огромната „Каталина“ се издигна към слънцето, набирайки скорост за секунди, после закръжи над планините на Тасос по посока уголемяващия се облак дим.

Изведнъж в слушалките на Пит се разнесе глас, който едва не проглуши ушите му, преди той да успее да завърти копчето за гръмкостта на звука. Беше предишният глас, но много по-силен този път.

— Тук кулата Брейди. Ние сме под въздушно нападение! Повтарям: ние сме под въздушно нападение. Който ме чува, моля, отговорете! — Гласът ставаше истеричен.

Пит отговори:

— Кула Брейди, тук PBY-086. Продължавайте.

— Слава богу! Най-сетне някой ме чу — въздъхна гласът.

— Опитах се да се свържа с вас преди малко, кула Брейди, но връзката заглъхна и прекъсна.

— Бях улучен при първото нападение. Сигурно съм припаднал. Сега съм добре. — Думите се чуваха накъсано, но ясно.

— Ние сме на около шестнайсет километра на запад от вас, на височина хиляда и осемстотин метра. — Пит говореше бавно, без да повтаря. — Какво е положението ви там?

— Нямаме отбрана. Всичките ни самолети на земята са разрушени. Най-близката ни изтребителна ескадра се намира на хиляда и двеста километра оттук. Тя няма да успее да пристигне навреме. Вие можете ли да ни помогнете?

Пит поклати глава по навик.

— Не, кула Брейди. Максималната ми скорост е под сто и деветдесет възела, а освен това имам само две пушки на борда. Безсмислено е да влизам в бой с реактивен самолет.

— Моля ви, помогнете — настоя гласът. — Нападателят ни не е реактивен бомбардировач, а биплан от Първата световна война. Моля ви, помогнете.

Пит и Джордино само се спогледаха. Минаха точно десет секунди, преди Пит да поеме отново властта над сетивата си.

— Добре, кула Брейди, идваме. Но няма да е зле междувременно да идентифицирате въпросния самолет, защото в противен случай ще обречете на скръб две майчици с посребрени коси, ако на мен и втория ми пилот ни светят маслото. Край. — Пит се обърна към Джордино и заговори бързо, с каменно лице. — Иди да отвориш страничните люкове. Вземи една от двете карабини и влез в ролята на отличен стрелец.

— Не вярвам на ушите си — рече изумен Джордино.

Пит поклати глава.

— И на мен ми е трудно да го приема, но трябва да подадем ръка на онези момчета долу. А сега побързай.

— Ще побързам, но все още не мога да повярвам на ушите си.

— Не ти е работа да разсъждаваш, приятелю. — Пит леко ощипа Джордино по ръката и му хвърли кратка усмивка. — Късмет!

— Запази го за себе си. И ти кървиш не по-трудно от мен — отвърна с мрачно лице Джордино, после, измърморвайки нещо под носа си, стана от седалката на втория пилот и се запъти към вътрешността на водосамолета. Извади от висок тесен шкаф трийсеткалибрена карабина и я зареди с петнайсетпатронова пачка. Силна струя топъл въздух го блъсна в лицето и изпълни отсека, когато отвори страничните люкове. Той провери още веднъж оръжието и седна в очакване; мислите му се върнаха към едрия мъж, който пилотираше водосамолета.