Средиземноморският храст

Фон Тил замълча и се ослуша. Отначало звукът беше слаб — като далечно блъскане с юмруци. После Пит разпозна тежки стъпки на подковани ботуши, приближаващи се по дървената палуба. Мъглата отново се беше появила и влажната й пелена забулваше всяка форма или очертание, като в същото време усилваше приближаващите се стъпки, които наподобяваха удари на барабан. Чуваха се така, сякаш невидим човек повдигаше крака и удряше земята с по-голяма от необходимото сила. После една призрачна фигура без лице, облечена в униформа на телохранител на Фон Тил, излезе от мъглата. Едва различима, фигурата се спря и удари токове.

— „Куин Джокаста“ пусна котва, сър. — Гласът прозвуча гърлено.

— Идиот такъв! — изкрещя Фон Тил, разгневен от прекъсването. — Върни се на поста си!

— Стига сме се бавили — озъби се Дариус. — Само един куршум в слабините на майора, за да се влачи дълго време в агония. — Цевта на лугера се наклони малко по-надолу към тялото на Пит.

— Щом трябва — изрече спокойно Пит. Той имаше странно безизразно лице, което обезпокои Фон Тил.

Фон Тил направи кратък стегнат поклон.

— Съжалявам, майоре — заговори той бавно и отчетливо, — нашият интересен разговор стигна до своя край. Моля да ме извините, че не успях да ви дам традиционната черна превръзка за очите и последна цигара. — Той не каза нищо повече; злобната му и ехидна усмивка говореше вместо него и Пит се приготви за почти сигурния изстрел от оръжието на Дариус.

18.

Оръжие изгърмя, но не беше острият гръм на лугер, а тежък оглушителен гръм от голям четирийсет и пет калибров автоматичен колт. Дариус извика от болка, а лугерът изхвръкна от ръката му и цопна във водата. Джордино, облечен с униформа, два пъти по-голяма за ръста му, сковано скочи от дока на палубата на подводницата и пъхна колта в ухото на Фон Тил. После се обърна да се възхити на чудесната си стрелба.

— Абе, какво знаеш ти! Аз дори се сетих да сваля предпазителя!

— Браво на теб! — каза Пит. — И Ерол Флин не би могъл да се появи по-драматично.

С лица, изразяващи пълно объркване и неразбиране, Фон Тил и Дариус замръзнаха на местата си. Горещите лъчи на прожекторите пронизваха мъглата, като я заличаваха напълно и охранителите върху скалната тераса видяха, че на палубата на подводницата става нещо напълно неочаквано. Като с едно дръпване на конец петимата мъже вдигнаха едновременно картечните си пистолети и се прицелиха право в Пит.

— Махнете си пръстите от спусъците — прогърмя гласът на Джордино сред каменните стени. — А сте гръмнали майор Пит, а съм разплискал мозъка на шефа ви по половината път до Атина! Само един изстрел от ваша страна, и до един сте мъртви! Не се шегувам, във вас са насочени още оръжия — погледнете в тунела.

Ако имаше нещо в камерата, чийто запас надвишаваше необходимостта от него, това беше картечният пистолет. Още десет такива се намираха в ръцете на най-суровите мъже, които бе виждал Пит. Те се бяха групирали в свободна формация покрай входа на тунела — четирима, легнали по очи, трима, приклекнали на коляно и трима — прави. Пит трябваше да напрегне поглед, за да ги види по-ясно; черно-кафявите им камуфлажни полеви облекла се сливаха напълно с мрака. Единствено светлокафявите им барети — отличителният белег на елитна част — издаваше присъствието им.

Джордино продължи:

— А сега, моля, насочете вниманието си към подводницата зад гърба ми.

Не беше точно камъчето, преобърнало колата, а страшната на вид картечница в ръцете на сатанински захиления полковник Зино, застанал на командната рубка на японската подводница, която пречупи желанието на телохранителите да се впуснат в битка. Те бавно свалиха оръжията си и вдигнаха ръце — всички с изключение на един, който се поколеба и плати скъпо за това.

Зино натисна спусъка и два куршума излетяха от цевта с едно кратко натискане на спусъка. Неразумният злочест охранител се свлече безшумно на земята и се прекатури във водата, обагряйки ярката кобалтовосиня повърхност с уголемяващ се облак кръв.

— А сега тръгнете, без да тичате, към най-близкия изход с ръце, събрани зад тила — нареди с нехаен тон Джордино.

Пит, по чието уморено лице бе изписана и пробождащата го болка в крака, се обърна към Джордино.

— Много точно си изчислил навременното ти появяване.

— Столицата на Италия не е била изградена за двайсет и четири часа — отвърна приятелят му надуто. — Никак не беше лесно да доплувам до брега, да намеря Закинтус, Зино и пръснатата им група от командоси и да ги прекарам през онзи гаден лабиринт.

— Затрудни ли се с напътствията ми?

— Не, никак. Асансьорната шахта беше точно там, където ми я описа.

Фон Тил се доближи до Пит, пронизвайки го с леден поглед.

— Кой ви каза за асансьора?