Средиземноморският храст

— Надуших нещо гнило, когато претърсвах „Куин Артемиша“. Предавателят в радиорубката беше оставен на същата честота, на каквато беше и радиото в твоя кабинет. Тогава не обърнах особено внимание. Полето се стесни, след като доплувах до брега и се срещнах с Джордино. Той ми каза, че през цялото време между пристигането и отплаването на „Куин Артемиша“ Дариус не се бил отлепял от радиото ти. И докато ти и Зино сте преследвали празни мечти, като сте наблюдавали вилата и сте се сражавали с комарите, Дариус спокойно си е отпивал от метаксата и е уведомявал Хайберт за всяка ваша стъпка. Затова бях сам на кораба. Целият екипаж е бил долу, под кораба, за да освобождава подводницата. Капитанът не си е направил труда да остави наблюдател, тъй като Дариус го е уверявал, че наоколо е чисто. Онова, което Дариус не е знаел обаче и което и ти не знаеше, е, че аз възнамерявах да огледам кораба откъм водата. Ти не заподозря нищо, когато двамата с Джордино си предложихме услугите да наблюдаваме кораба от брега. Едва когато в последната минута забелязах, че на борда на „Куин Артемиша“ няма и следа от екипажа, реших да се промъкна тайно на борда. Извинявай, че не съгласувах действията си с теб, но бях сигурен, че ще вдигнеш врява до небето само и само да ме спреш.

— Напротив, аз ти дължа извинение — рече Закинтус. — Заслужавам наградата за тъпака на годината. Божичко, как можах да съм толкова сляп! Трябваше да предположа, че има нещо съмнително в това, че Дариус все не можеше да улови съобщения между минаващ кораб на „Минерва“ и вилата.

— Можех да изразя подозренията си пред теб още тази сутрин — каза Пит, — но едва ли щеше да е подходящо времето и мястото за това, особено в присъствието на Дариус. И второ, без стопроцентово доказателство за него, сериозно се съмнявах, че ти или Зино щяхте да повярвате на обвиненията ми.

— Напълно си прав — призна Закинтус. — Но я ми кажи, къде научи за „Куин Джокаста“?

— Военновъздушните сили имат странен навик, когато дават под наем своите превозни средства — рано или късно си ги искат обратно. След като Джордино и аз ви оставихме, се отбихме в Брейди Фийлд, за да върнем пикапа в автомобилния парк. Там ни чакаше полковник Люис. Именно от него научих за „Куин Джокаста“. Един от сутрешните му патрули забелязал кораба да плава на север към Тасос. Следващата стъпка беше да попитам един от агентите на „Минерва лайнс“ в Атина за корабния товар и крайната цел на кораба. Отговорът му добави интересно съвпадение. Не само че два кораба на „Минерва“ са минали покрай вилата през дванайсет часа един от друг, но и на двата крайното им пристанище е било в Съединените щати. Картината започна да се оформя — Фон Тил, или по-точно Хайберт, е смятал да прехвърли подводницата и хероина от „Куин Артемиша“ на „Куин Джокаста“.

— Трябваше да ме посветиш в тайната си — вметна Закинтус с нескрита горчивина в гласа. — Бях на косъм да затворя Джордино, когато нахълта в кабинета ми и настоя аз, заедно със Зино и хората му да го последваме в лабиринта.

Пит огледа лицето му — то беше навъсено.

— Да, аз го бях обмислил така — призна той. — Но реших, че колкото по-малко знае всеки засегнат, толкова по-малка ще е вероятността Дариус да заподозре нещо. Освен това нарочно държах в неведение младата жена на борда, защото беше от особено значение нейните съобщения до твоя кабинет за плановете ми да претърся кораба да звучат правдоподобно, когато Дариус ги прехване. Вярно, признавам, че действията ми бяха прикрити, но причините — съвсем основателни.

— Да не повярва човек, че най-добрите следователи на Управлението бяха засенчени от един аматьор! — Сега Закинтус се усмихна и усмивката му изтри язвителността в думите му. — Но си струваше, много си струваше.

Пит се почувства дълбоко облекчен. Не искаше да прави Закинтус свой враг. Той се обърна към Фон Тил. Старият германец го гледаше с презрение, което далеч надхвърляше нормалната омраза. Пит на свой ред изпита към него само погнуса. Заговори тихо, но леденият му глас достигна до всички кътчета на пещерата.

— Заслужаваш да умреш стотици хиляди пъти, за да платиш за всеки живот, който си отнел, старче. Повечето хора се раждат и умират, без да убият някого, но твоят списък е безкраен — от безпомощните пленници, които си обрекъл на смърт в студените води на Северно море, до ученичките, които си продавал като робини за вертепите на Казабланка. Каква ирония, че човек, принудил толкова много хора да умрат в агония, също ще умре в адски мъки. Съжалявам единствено, че няма да съм там, за да видя как се разтяга врата ти, Хайберт, да видя как се гърчи и подскача съсухреното ти тяло, когато увисне на въжето. Казват, че шокът изпразвал мехура и червата. Това е подходящ край за теб, старче. Да бъдеш хвърлен в необозначен гроб на бедняк, за да гниеш цяла вечност в собствената си мръсотия.