Състояние на страх

Разбира се, Дрейк присъстваше на тези мероприятия, но винаги си тръгваше рано, понякога още преди вечерята. Често се извиняваше със заболяване — свое или на някой приятел. В действителност Дрейк беше самотен аскетичен човек и мразеше партитата и шума. Дори когато изнасяше реч, изправен на поредния подиум, излъчваше някаква изолираност, сякаш е сам в помещението. И понеже си беше Дрейк, успяваше да впрегне дори това в своя полза. Успяваше да внуши, че е самотен посланик в пустошта и носи истина, която публиката трябва да чуе.

Въпреки разликите в темперамента, двамата си бяха изградили държеливо приятелство, продължаващо вече почти десет години. Мортън, наследил богатството си, страдаше от вродено чувство за вина по този повод. Дрейк умееше да вложи парите му в благородни каузи и в замяна предоставяше на Мортън страст и цел, които да осмислят живота му. Името на Мортън фигурираше в надзорния съвет на обществото „Одюбон“, на Обществото за дивата природа, на Световен фонд за дивите животни и в клуб „Сиера“. Беше основен дарител на Грийнпийс и на Лигата за екологично действие.

Всичко това достигна кулминацията си във вид на два огромни подаръка от Мортън за НФПР. Първият беше дарение от един милион долара, които да финансират съдебния иск на вануту. Вторият беше дарение от девет милиона долара за самата НФПР, за да се финансират бъдещи изследвания и съдебни дирения в полза на околната среда. Така че за никого не беше изненада, когато бордът на НФПР избра Мортън за своя Загрижен гражданин на годината. Банкет в негова чест беше планиран за по-късно тази есен, в Сан Франциско.

Евънс седеше срещу двамата мъже и лениво разлистваше някакво списание. Само че разговорът с Хонконг го беше смутил и той се улови, че наблюдава Мортън е известна загриженост.

Мортън още не беше свалил ръката си от рамото на Дрейк — разказваше му виц и както обикновено се опитваше да го разсмее, но на Евънс му се стори, че долавя у шефа си известна студенина. Мортън мислеше на някакво по-дълбоко ниво и не искаше Дрейк да забележи.

Това подозрение се потвърди, когато Мортън внезапно стана и тръгна към пилотската кабина.

— Искам да знам за това проклето електронно нещо — каза той. Още от самото излитане изпитваха ефектите на голямо слънчево изригване, което правеше сателитните телефонни връзки нестабилни. Пилотите казаха, че ефектът бил по-силен близо до полюсите и че скоро ще отслабне с придвижването им на юг.

А Мортън, изглежда, нямаше търпение да се свърже с някого. Евънс се чудеше с кого. Сега в Ню Йорк беше четири сутринта и един през нощта в Лос Анджелис. На кого искаше да се обади Мортън? Е, можеше, разбира се, да е свързано с всеки от настоящите му проекти по околната среда — пречистване на вода в Камбоджа, засаждане на нови гори в Гвинея, новия резерват в Мадагаскар, фармацевтичните заводи в Перу. Да не говорим за германската експедиция, която трябваше да измери дебелината на леда в Антарктика. Мортън лично участваше във всички тези проекти. Познаваше ги в детайли, познаваше учените, които работеха по тях, лично беше посещавал терените.

Можеше да е какво ли не.

Само че според Евънс не беше какво ли не.

Мортън се върна.

— Пилотите казаха, че вече всичко е наред. — Седна сам в предната част на салона, посегна към слушалките и дръпна плъзгащата се врата.

Евънс се върна към списанието си.

— Мислиш ли, че пие повече от обикновено? — попита Дрейк.

— Не, едва ли — отвърна Евънс.

— Тревожа се.

— На твое място не бих се тревожил.

— Сигурно си даваш сметка — продължи Дрейк, — че остават само пет седмици до банкета в негова чест в Сан Франциско. Това ни е най-голямото мероприятие за набиране на средства тази година. Ще бъде отразено широко в медиите и ще ни помогне да рекламираме конференцията за резките климатични промени.

— Ъхъ — измърмори Евънс.

— Искам да съм сигурен, че медиите ще насочат вниманието си към екологичните въпроси, а не към нещо друго. Като към неща от лично естество, ако ме разбираш.

— Този разговор не следва ли да го водиш с Джордж?

— О, водил съм го. Споменавам ти го само защото прекарваш много време с него.

— Всъщност не е точно така.

— Знаеш, че той те харесва, Питър — каза Дрейк. — Ти си му като син, какъвто не е имал, или… и аз не знам, по дяволите. Но наистина те харесва, това е факт. И просто те моля да ни помогнеш, ако можеш.

— Не мисля, че ще те постави в неудобна ситуация, Ник.

— Просто… го дръж под око.

— Добре. Щом казваш.

Плъзгащата се врата в предната част на салона се отвори и Мортън каза:

— Евънс? Ако обичаш.

Питър стана, излезе от салона и затвори вратата.

— Говорих по телефона със Сара — каза Мортън. Сара Джоунс беше помощничката му в Лос Анджелис.

— Не е ли много късно?

— Такава й е работата. Плащай се добре. Седни. — Евънс седна на стола срещу него. — Чувал ли си някога за НАРС?

— Не.

— Национална агенция за разузнавателна сигурност?

Евънс поклати глава.

— Не. Но пък има поне двайсетина агенции по сигурността.

— Да си чувал за Джон Кенър?

— Не.

— Той е преподавател в Масачузетския технологичен институт.