Състояние на страх

Той се изтърколи встрани, удари се в нещо, а после нов, дълбок глас каза:

— Дръпни се, веднага.

Светна фенерче и онзи, който бе изритал Евънс, се обърна към него. Евънс погледна към Сара — тя лежеше на пода. Другият мъж стана и се хвърли към фенерчето.

Чу се припукващ звук и мъжът изкрещя и падна. Лъчът на фенерчето се насочи към онзи, който допреди миг риташе Питър.

— Ти. На пода.

Мъжът моментално легна на килима.

— По очи.

Онзи се обърна.

— Така бива — каза новият глас. — Вие двамата, добре ли сте?

— Аз съм супер — каза Сара, задъхана и вперила поглед в светлината. — Кой си ти, по дяволите?

— Сара — каза гласът. — Разочарован съм, че не можеш да ме познаеш.

Точно тогава осветлението в стаята се включи.

— Джон! — възкликна Сара.

И за безкрайно удивление на Евънс, прекрачи тялото на поваления нападател и удостои с благодарна прегръдка Джон Кенър, професор по геоекологично инженерство от МТИ.

ХОЛМБИ ХИЛС

Вторник, 5 октомври

20:03

— Мисля, че заслужавам обяснение — каза Евънс. Кенър беше коленичил и слагаше белезници на двамата мъже на пода. Първият още беше в безсъзнание.

— Модулиран тазер — каза Кенър. — Изстрелва стреличка от петстотин мегахерца, която произвежда четири милисекунди токов удар, дезактивиращ церебралните функции. Просто падаш. Незабавна загуба на съзнание. Но продължава само няколко минути.

— Не — каза Евънс. — Имах предвид…

— Защо съм тук ли? — каза Кенър и вдигна глава с лека усмивка.

— Да.

— Той е приятел на Джордж — каза Сара.

— Така ли? И откога?

— Откакто всички ние се запознахме, преди известно време — каза Кенър. — А вярвам, познавате и моя колега, Санжонг Тапа.

Стегнатият атлетичен млад мъж с тъмна кожа и ниска подстрижка влезе в стаята. Както и преди, Евънс не пропусна да забележи военната му стойка и британския акцент.

— Осветлението е включено навсякъде, професоре — каза Санжонг Тапа. — Да се обадя ли на полицията?

— Още не — каза Кенър. — Ела да ми помогнеш. — С общи усилия двамата пребъркаха нападателите. — Както си и мислех — каза Кенър и се изправи. — Никакви документи за самоличност.

— Кои са?

— Това ще го оставим на полицията — отвърна Кенър. Мъжете започваха да кашлят и да идват на себе си. — Санжонг, да ги преместим при входната врата. — Извлякоха натрапниците от стаята и Евънс остана сам със Сара.

— Как Кенър е влязъл в къщата?

— Беше в мазето. Претърсва къщата почти целия следобед.

— А ти защо не ми каза?

— Защото аз я помолих — отговори Кенър от прага. — Не бях сигурен за вас. Нещата са сложни. — Той потри ръце. — Е, да погледнем какво има в плика, какво ще кажете?

— Да. — Сара седна на дивана и отвори плика. Вътре имаше само един лист, прилежно сгънат. Тя плъзна невярващо поглед по него и на лицето й се изписа разочарование.

— Какво е това? — попита Евънс.

Без да каже нищо, тя му го подаде.

Беше сметка от компания за излагане на художествени произведения „Едуардс“ от Торънс, Калифорния, за изпълнението на дървен пиедестал като основа за статуя на Буда. С дата отпреди три години.

Дълбоко разочарован, Евънс се тръшна на дивана до Сара.

— Какво? — каза Кенър. — Вече се отказахте, така ли?

— Не знам какво друго може да се направи.

— Като за начало — какво точно ви каза Джордж Мортън?

— Не си спомням думите му дословно.

— Каквото си спомняте.

— Каза, че било поговорка. Нещо като „Всичко, което е важно, е близо до мястото, където седи Буда“.

— Не. Това е невъзможно — категорично каза Кенър.

— Защо?

— Не би казал такова нещо.

— Защо?

Кенър въздъхна.

— Мислех, че е очевидно. Ако е давал указания — на което разчитаме, — нямаше да е толкова мъгляв. Значи трябва да е казал нещо друго.

— Само това си спомням — каза Евънс малко обидено. Намираше отривистите маниери на Кенър за груби, дори обидни. Започваше да изпитва антипатия към този човек.

— Само това си спомняте? — каза Кенър. — Я да опитаме пак. Къде беше Джордж, когато ви каза това? Сигурно е било след като излязохте от фоайето.

Отначало Евънс се озадачи. После си спомни:

— Вие сте били там?

— Да, бях. На паркинга, малко встрани.

— Защо? — попита Евънс.

— Това ще го обсъдим по-късно. Та казвате, че с Джордж сте излезли навън…

— Да — продължи Евънс. — Излязохме навън. Беше студено и Джордж спря да пее заради студа. Стояхме на стълбите на хотела и чакахме колата.

— Видях ви.

— И когато я докараха, той се качи на ферарито, а аз се тревожех, защото не биваше да шофира в това състояние, и го помолих да не го прави, но Джордж каза: „Това ми напомня за една поговорка“. Аз казах: „Каква?“. И той каза: „Всичко, което има значение, не е далеч от мястото, където седи Буда“.

— Не е далеч? — повтори Кенър.

— Това каза.

— Добре. И във въпросния момент вие сте били…

— Бях се опрял на капака на колата.

— На ферарито?

— Да.

— Опрели сте се били на капака. И когато Джордж ви каза поговорката, вие какво му отговорихте?

— Просто го помолих да не кара.

— Повторихте ли поговорката?

— Не — каза Евънс.

— Защо не?