Състояние на страх

— Но ако момичетата го движат с определена скорост, вълните сякаш спират да се движат напред и назад. Въжето приема извита форма и я задържа. Виждал ли си го? Е, това е резонансна вълна. Движи се напред-назад в съвършен синхрон и в резултат изглежда неподвижна.

— И тези експлозиви правят същото?

— Да. В природата резонансните вълни са изключително мощни. Могат да разкъсат висящ мост на парчета. Могат да разрушат небостъргач. Най-разрушителните ефекти на земетресенията са причинени от резонансните вълни, породени в земната кора.

— И Брюстър е поставил тези експлозиви… наредил ги е в редица… дълга сто и петдесет километра? Нали така каза Болдън? Сто и петдесет километра?!

— Да. И според мен няма съмнение какво е намислил. Нашият приятел Брюстър се надява да откъсне най-големия айсберг в историята на планетата.

Сара мушна глава в палатката и Кенър се обърна към нея.

— Намери ли компютър?

— Не — каза тя. — Там няма нищо. Съвсем нищо. Няма спален чувал, няма храна, нито някакви лични вещи. Палатката е празна. Този тип е изчезнал.

Кенър изруга, после каза:

— Добре. Слушайте внимателно. Ето какво ще направим.

КЪМ СТАНЦИЯ УЕДЕЛ

Сряда, 6 октомври

14:22

— О, не — каза Джими Болдън и поклати глава. — Съжалявам, но не мога да го позволя, доктор Кенър. Прекалено е опасно.

— Защо да е опасно? — попита Кенър. — Ти ще върнеш тези двамата в станцията, а аз ще тръгна по следите от шейната на Брюстър и ще го пресрещна.

— Не, сър, всички оставаме заедно.

— Джими — твърдо каза Кенър, — това няма да стане.

— С цялото ми уважение, сър, вие нямате опит в тази част на света…

— Забравяш каква ми е работата — каза Кенър. — Живях в станция Восток шест месеца през зимата на деветдесет и девета. През деветдесет и първа изкарах три месеца в Морвал. Много добре знам какво правя.

— Ами, вижте, не знам…

— Обади се в Уедел. Ръководителят на станцията ще го потвърди.

— Е, щом поставяте въпроса по този начин…

— Поставям го — твърдо отсече Кенър. — А сега върни тези двамата в базата. Губим време.

— Добре, щом вие ще се оправите… — Болдън се обърна към Евънс и Сара. — Ами, ние да тръгваме тогава. Качвайте се и да потегляме.

След няколко минути Евънс и Сара вече се подрусваха в шейната след Болдън. Зад тях Кенър караше своята успоредно на флагчетата в източна посока. Евънс погледна назад и го видя да спира — слезе от шейната, провери набързо едно от флагчетата, после се качи пак и потегли.

Болдън също го беше видял и разтревожено попита:

— Какво прави?

— Просто оглежда устройството.

— Не бива да слиза от шейната — каза Болдън. — И не бива да е сам на шелфа. Това е против правилата.

Сара остана с чувството, че Болдън всеки момент ще обърне шейната си назад, и се обади:

— Мога да ти кажа едно нещо за доктор Кенър, Джими.

— Какво?

— Гледай да не го ядосаш.

— Така ли?

— Да, Джими. Точно така.

— Ами… добре тогава.

Продължиха напред, изкачваха поредното възвишение, после се спускаха по обратния му наклон. Лагерът на Брюстър отдавна беше останал назад, също като шейната на Кенър. Напред лежеше огромното бяло поле на ледения шелф Рос, простиращо се чак до сивия хоризонт.

— Два часа, приятели — каза Болдън. — А после — горещ душ.

Първият час мина скучно. Евънс току задрямваше преди поредното рязко друсване на шейната да го разбуди. После дрямката го надвиваше отново и главата му клюмваше, но само до следващото раздрусване.

По едно време попита Сара:

— Не се ли умори?

— Не, въобще.

Слънцето се беше снишило над хоризонта, покрито с гъста мъгла. Пейзажът тънеше в оттенъци на бледосиво и границата между земя и небе почти не се забелязваше. Евънс се прозина.

— Искаш ли аз да карам?

— Не, благодаря, справям се.

— Аз съм добър шофьор.

— Знам.

Евънс си помисли, че Сара определено обича да командва, нищо че беше чаровна и красива. Беше от онези жени, които не дават на никого дистанционното за телевизора.

— Бас държа, че не пускаш дистанционното — каза той.

— Така ли мислиш? — Тя се усмихна.

В известен смисъл го дразнеше фактът, че Сара не го взема на сериозно като мъж. Поне не като мъж, към когото би могла да изпита интерес. От друга страна, тя беше твърде хладна за неговия вкус. Твърде руса — ледено руса. А и самоконтролът й под красивата външност му идваше малко в повече.

Радиото прещрака и Болдън каза:

— Не ми харесва какво се задава. По-добре ще е да минем напряко.

— Откъде напряко?

— Само половин миля е, но ще спестим двайсетина минути. Следвайте ме. — Той обърна шейната си наляво, встрани от отъпкания сняг на пътя, към ледените полета.

— Добре — каза Сара. — След теб сме.

— Добре се справяш — каза Болдън. — Все още сме на един час път от Уедел. Познавам маршрута, лесна работа. Вие само стойте зад мен. Точно зад мен, не се отклонявайте вляво или вдясно, разбрано?

— Разбрано — потвърди Сара.

— Добре.

За няколко минути се придвижиха на няколкостотин метра от пътя. Снегът тук беше твърд, веригите на шейните скърцаха и пищяха по него.

— Вече се движим по лед — каза Болдън след малко.

— Забелязах.

— Не остана много.