Състояние на страх

Болдън — или който и да беше — го бе планирал много добре. Беше им взел транспондера. Спокойно можеше да се отдалечи на няколко мили, да го пусне в някоя дълбока цепнатина и да се върне в базата. Спасителните отряди щяха да се насочат към транспондера. Той пък щеше да е далеч от нея. Сигурно щяха да я търсят с дни в другата цепнатина, преди да се откажат.

А ако разширяха търсенето? Пак нямаше да намерят шейната. Манар да бе само на четирийсет метра под повърхността, със същия успех можеше да е и на четиристотин. Твърде дълбоко беше заседнала, за да се види от минаващ хеликоптер или дори от минаваща наблизо шейна. Не че някой би дошъл тук. Щяха да решат, че шейната се е отклонила от обозначения път, и да търсят в близост до него. А не тук, в средата на леденото поле. Пътят беше дълъг двайсет и пет километра. Щяха да го претърсват с дни.

„Не — помисли си Сара. — Никога няма да ме намерят“.

А дори и да се измъкнеше някак на повърхността, после какво? Нямаше компас, нямаше карта, нито GPS. И радио нямаше — то лежеше смазано под коляното й. Дори нямаше представа в каква посока се намира станция Уедел.

Разбира се, имаше яркочервена парка, която се виждаше отдалеч, имаше също запаси, храна, оборудване — всичко, за което им беше обяснил онзи тип, преди да тръгнат. Какво точно беше обаче? Смътно си спомняше нещо за катераческо оборудване. Котки и въжета!

Наведе се, успя да измъкне стъпалото си изпод кутия с инструменти, после изпълзя в задната част на кабината, като внимаваше да не пропадне през зейналата врата. В неизменния здрач на цепнатината видя отделението със запасите. Беше се смачкало леко от удара и не можеше да се отвори.

Върна се при кутията с инструменти, извади чук и отвертка и през следващия половин час се мъчи да отвори отделението. Накрая, с остро метално скърцане, вратата се отвори широко.

Отделението беше празно.

Нямаше храна, нямаше вода, нямаше катераческо оборудване. Нямаше спални чували, нямаше грейки.

Нямаше абсолютно нищо.

Сара си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Остана спокойна, напук на обсаждащата я паника. Обмисли възможностите си. Без въжета и котки не можеше да се изкатери до повърхността. Какво би могла да използва вместо тях? Разполагаше с кутията за инструменти. Дали не би могла да използва отвертката вместо пикел? Като че ли бе твърде малка. Би могла да разглоби скоростната кутия и да си направи импровизиран пикел от частите. Или пък да разглоби част от веригата и да открие нещо полезно там.

Нямаше котки, но ако намереше някакви заострени неща, болтове или нещо такова, би могла да пробие с тях подметките на обувките си отвътре навън и да ги използва вместо котки. А вместо въже? Някаква дреха може би… Огледа вътрешността на кабинката. Ако разкъсаше тапицерията на седалките? Или я нарежеше на ивици? Това би могло да свърши работа.

По този начин поддържаше духа си. Поддържаше се в движение. Дори шансът й за успех да беше малък, все пак имаше шанс. Шанс.

Съсредоточи се върху това.

Къде беше Кенър? Какво щеше да направи, когато чуеше съобщението по радиото? Сигурно вече го бе чул. Дали щеше да се върне в Уедел? Сигурно. И щеше да търси онзи тип, дето те го мислеха за Болдън. Само че ако питаха Сара, той със сигурност вече беше изчезнал.

А с него изчезваше и нейната надежда за спасение.

Кристалът на часовника й се беше счупил. Не знаеше от колко време е тук, но забеляза, че е станало по-тъмно. Цепнатината над нея не беше вече толкова светла. Или времето на повърхността се променяше, или слънцето се беше спуснало още. Второто би означавало, че е тук вече два или три часа.

Усещаше, че губи подвижността на тялото си — не само заради контузиите от падането, а и заради студа. Кабинката беше изгубила топлината си.

Хрумна й, че може да включи двигателя и заедно с него парното. Струваше си да опита. Включи фаровете — единият работеше и светлината му се отрази в ледената стена. Значи акумулаторът даваше електричество.

Тя завъртя ключа и генераторът издаде стържещ звук. Двигателят не поде.

И в този момент чу вик:

— Хей!

Погледна нагоре, към повърхността. Не видя нищо освен отвора на цепнатината и ивицата сиво небе.

— Хей!

Примижа. Наистина ли имаше някой там горе? Извика на свой ред:

— Хей! Тук, долу съм!

— Знам къде си — каза гласът.

И чак сега Сара си даде сметка, че гласът идва отдолу.

Погледна натам, в дълбините на цепнатината, и извика:

— Питър?

— Направо замръзвам, мамка му — каза той. Гласът му долетя от мрака.

— Ранен ли си?

— Май не. Не знам. Не мога да помръдна. Заклещил съм се в нещо като пролука.

— Колко надолу си?

— Не знам. Не мога да обърна глава, за да погледна. Заклещен съм, Сара. — Гласът му потрепна уплашено.

— Изобщо ли не можеш да помръднеш?

— Само едната ръка.

— Виждаш ли нещо?

— Лед. Виждам синя стена. На две крачки от мен.

Сара беше обкрачила отворената врата и се взираше надолу в цепнатината, напрягаше очи да различи нещо. Долу беше много тъмно. Но й се струваше, че малко по-надолу цепнатината се стеснява рязко. Ако наистина беше така, може би Питър не беше далеч от нея.