Състояние на страх

Евънс гледаше през прозореца. Вече не виждаше пътя. Всъщност вече не беше сигурен в коя посока е останал. Всичко изглеждаше еднакво. Внезапно го обзе тревога.

— Наистина сме в средата на нищото.

Шейната се плъзна странично по леда и той се хвана за таблото и възкликна:

— Божке!

— Ти да не си от нервните пътници? — попита Сара.

— Май има нещо такова.

— Жалко, че не можем да послушаме музика. Има ли някакъв начин да си пуснем музика? — попита тя Болдън.

— Би трябвало — каза той. — Уедел излъчва денонощно. Минутка само. — Спря шейната си, слезе и тръгна назад към тяхната. Покатери се на веригата и отвори вратата. Отвън моментално нахлу леден въздух. — Понякога това създава смущения — каза той и откачи транспондера от таблото. — Така. Я опитайте радиото сега.

Сара завъртя копчето на приемника. Болдън тръгна към своята шейна, понесъл транспондера им. След секунди включи на скорост и дизеловият двигател изплю черен облак изгорели газове.

— Мислех, че са си осигурили по-екологични возила — каза Евънс, загледан в пушилката, докато шейната на Болдън поемаше напред.

— Не улавям никаква музика — каза Сара.

— Няма значение. Не държа чак толкова.

Изминаха още стотина метра и Болдън пак спря.

— Сега пък какво има? — попита Евънс.

Болдън слезе от шейната, мина зад нея и се наведе да огледа веригите.

Сара още се мъчеше с радиото. Натискаше копчетата за различните честоти, но откриваше само статичен шум.

— Откажи се, този шум е ужасен — каза Евънс. — Просто го изключи. Защо всъщност спряхме?

— Не знам — каза Сара. — Той, изглежда, проверява нещо.

Болдън се обърна и погледна към тях. Не помръдваше. Само стоеше и ги гледаше.

— Дали не трябва да излезем? — каза Евънс.

Радиото изпука и се чу следното:

— … Уедел до… 401. Чувате ли ме, доктор Кенър? Станция Уедел до… Кенър. Чувате ли?

— Хей — каза Сара и се усмихна. — Май най-после хванах нещо.

Радиото съскаше и пукаше.

— … току-що Джими Болдън бе открит в безсъзнание… работилницата. Не знаем кой е… там с… но не е…

— Ох, мамка му — каза Евънс, втренчил поглед в мъжа отпред. — Този не е Болдън? Тогава кой е?

— Не знам, но ни е препречил пътя — каза Сара. — И чака.

— Какво чака?

Изпод тях се чу силен трясък. В затвореното пространство на кабината звукът проехтя като изстрел. Шейната леко се измести.

— Майната му — каза Сара. — Махаме се оттук, дори ако трябва да го прегазя това копеле. — Тя включи на скорост и шейната запълзя назад. Сара дръпна лоста и шейната тръгна напред.

Още един трясък!

— Тръгвай! — извика Евънс. — Тръгвай!

Тряс! Тряс! Шейната се разтърси и се килна. Евънс погледна човека, който се преструваше на Болдън.

— Ледът е — каза Сара. — Той чака ледът да се счупи под тежестта ни.

— Прегази го! — каза Евънс и посочи напред. Мнимият Болдън им правеше някакъв знак. В първия момент Евънс не схвана какво има предвид. После разбра.

Махаше им за сбогом.

Сара настъпи педала за газта и двигателят зарева, но в следващия миг теренът под тях поддаде окончателно и шейната заби нос надолу. Евънс видя синьоледената стена на цепнатина. После шейната се наклони още напред, за миг застина в свят от зловещо синьо, после се гмурна към чернотата долу.

НАСЕЧЕНАТА ЗОНА

Сряда, 6 октомври

15:51

Сара отвори очи и видя огромен рояк сини звезди, разпръскващ се радиално във всички посоки. Челото й беше леденостудено, усещаше ужасна болка във врата. Размърда се предпазливо и почна да проверява крайниците си поред. Боляха я, но можеше да ги движи всичките, с изключение на десния крак, който беше затиснат под нещо. Закашля се, после се опита да определи положението си. Лежеше на хълбок, лицето й беше притиснато към предното стъкло — беше го пукнала с чело. Тя се надигна и бавно се огледа.

Беше тъмно — или здрачно по-скоро. Слаба светлина идваше някъде вляво от нея. Все пак се виждаше, че кабинката лежи на едната си страна, а веригите на шейната опират в ледената стена. Сигурно бяха паднали върху нещо като издатина или корниз. Погледна нагоре — отворът на цепнатината беше изненадващо близо, на трийсет или четирийсет метра над нея. Достатъчно близо да я изпълни с надежда.

Огледа се за Евънс. Но всичко под нея тънеше в мрак. Изобщо не го виждаше. Тя изстена, разбрала къде всъщност са попаднали.

Нямаше издатина, нито корниз.

Шейната беше паднала в стесняващата се цепнатина и беше заседнала странично между стените й. Веригите опираха в едната, покривът на кабинката — в другата, а самата кабинка висеше над мастиленосиня пропаст. Вратата от страната на Евънс зееше отворена.

Евънс не беше в кабинката.

Беше паднал.

В мрака.

— Питър?

Никакъв отговор.

— Питър, чуваш ли ме?

Ослуша се напрегнато. Нищо. Никакъв звук или движение.

Съвсем нищо.

И после разбра — бе съвсем самичка тук, долу. На четиридесет метра дълбочина в ледена пропаст, посред еднообразно ледено поле, далеч от пътя, далеч от всичко.

И с ужас осъзна, че тук ще е гробът й.