Състояние на страх

— Питър. Раздвижи ръката си. Можеш ли?

— Да.

— Махни.

— Махам.

Нищо не видя. Само мрак.

— Добре — каза тя. — Можеш да спреш.

— Видя ли ме?

— Не.

— Мамка му. — Той се закашля. — Много е студено, Сара.

— Знам. Стискай зъби.

Трябваше да открие начин да види какво има надолу. Погледна под таблото, близо до прикрепения към стената на кабинката пожарогасител. Щом имаше пожарогасител, сигурно имаше и фенерче. Все трябваше да има фенерче… някъде.

Нямаше под таблото.

Може би в жабката. Отвори я, пъхна ръка вътре и заопипва в мрака. Шум от смачкана хартия. Пръстите й се свиха около твърд цилиндър. Извади го.

Фенерче.

Включи го. Работеше. Насочи лъча му към дълбините на цепнатината.

— Това го виждам — каза Питър. — Виждам светлината.

— Браво — каза тя. — А сега размахай пак ръка.

— Махам.

— Сега ли?

— Сега, махам ти.

Тя се взираше.

— Питър, не те виждам… чакай малко. — Виждаше го, макар и само върховете на пръстите му в яркочервената ръкавица — подаваха се едва-едва изпод веригите на шейната.

— Питър.

— Какво?

— Съвсем близо си до мен — каза тя. — Сигурно няма и два метра.

— Супер. Можеш ли да ме измъкнеш?

— Сигурно, ако имах въже.

— Няма въже? — попита невярващо той.

— Да. Отворих отделението със запасите. Празно е.

— Но то не е в отделението — каза той. — Под седалката е.

— Какво?

— Видях го. Въжетата и другите неща са под седалката до шофьора.

Тя провери. Седалката имаше стоманена основа, здраво прикрепена към пода. Не личеше основата да е куха — нямаше вратички или нещо такова. Трудно й беше да маневрира около седалката, за да огледа от всички страни, но че нямаше врати се виждаше веднага. Споходена от внезапно вдъхновение, тя вдигна тапицираната седалка — под нея наистина имаше отделение. Лъчът на фенерчето й освети въжета, куки, пикели, котки…

— Открих ги — каза тя. — Прав беше. Всичко е тук.

— Уф — въздъхна той.

Тя извади екипировката, като внимаваше нещо да не падне през вратата. Пръстите й вече губеха чувствителността си от студа и тя с мъка ги сви около двайсетметровото найлоново въже с тривърха кука в единия край.

— Питър. Ако ти спусна въже, ще можеш ли да го хванеш?

— Може би. Сигурно.

— Ще можеш ли да го стиснеш здраво, така че да те издърпам?

— Не знам. Само едната ми ръка е свободна. Другата е затисната под мен.

— Ще имаш ли сили да те издърпам само на едната ти ръка?

— Не знам. Едва ли. Така де, ако ме изтеглиш наполовина и взема, че изпусна въжето… — Гласът му пресекна, все едно всеки миг щеше да се разплаче.

— Добре — каза тя. — Не се тревожи.

— В капан съм, Сара!

— Не си.

— Съм, в капан съм, в шибан капан, мамка му! — Обхващаше го паника. — Ще си умра тук!

— Питър. Престани. — Навиваше въжето около кръста си, докато говореше. — Всичко ще се оправи. Имам план.

— Какъв план?

— Ще спусна въжето, в края му има кука за лед — каза тя. — Можеш ли да я закачиш за нещо? На колана си например?

— Не, на колана не мога… Не. Затиснат съм, Сара. Не мога да помръдна. Не мога да стигна дори до колана си.

Тя се опитваше да си представи положението му. Изглежда, беше попаднал в някаква пролука в леда. Страшно беше да си го представиш дори. Нищо чудно, че беше толкова уплашен.

— Питър — подхвана тя отново, — можеш ли да я закачиш за нещо, каквото и да е?

— Ще се опитам.

— Добре. Спускам го — каза тя и спусна въжето. Куката изчезна в мрака. — Виждаш ли го?

— Виждам го.

— Можеш ли да хванеш куката?

— Не.

— Добре, ще я залюлея към теб. — Тя помръдна леко китката си и залюля въжето. Куката се скри от погледай, после се върна, после пак се скри.

— Не мога… продължавай да я люлееш, Сара.

— Люлея я.

— Не я стигам, Сара.

— Опитай пак.

— Трябва да е по-ниско.

— Добре. Колко по-ниско?

— Трийсетина сантиметра.

— Добре. — Тя спусна въжето още една стъпка. — Така?

— Да, сега я залюлей.

Тя залюля въжето. Чуваше го да сумти от напрежение, но всеки път куката се връщаше назад.

— Не мога, Сара.

— Можеш. Опитай пак.

— Не мога. Пръстите ми са ледени.

— Опитай — каза тя. — Ето я пак.

— Не мога, Сара, не мога… Хей!

— Какво?

— Почти я хванах.

Загледана надолу, Сара видя, че куката се върти. Наистина я беше докоснал.

— Още веднъж — каза тя. — Ще успееш, Питър.

— Опитвам се, просто едва си усещам… хванах я, Сара. Хванах я!

Тя въздъхна облекчено.

Той кашляше в мрака. Тя чакаше.

— Така — каза той. — Закачих я за якето си.

— Къде?

— Отпред. На гърдите.

Както си го представяше Сара, ако куката разкъсаше якето, щеше да се забие право в брадичката му.

— Не, Питър. Закачи я под мишницата.

— Не мога, освен ако преди това не ме изтеглиш поне половин метър.

— Добре. Кажи кога.

Той се закашля отново.

— Слушай, Сара. Ти можеш ли въобще да ме изтеглиш?

Беше избягвала да мисли за това. Просто беше приела, че все някак ще го направи. Разбира се, не знаеше колко здраво е заседнал, но…

— Да — каза тя. — Ще мога.

— Сигурна ли си? Тежа осемдесет килограма. — Закашля се отново. — А може и повече. Пет отгоре.

— Завързала съм въжето за волана.

— Добре, но само… не ме изпускай.

— Няма да те изпусна, Питър.

Пауза.

— Ти колко килограма си?

— Питър, никога не задавай този въпрос на една дама. Особено в Лос Анжелис.

— Не сме в Лос Анжелис.