Състояние на страх

Огледа се, направи пълен кръг, опитвайки се да прикрие собственото си растящо отчаяние. Вятърът навяваше все повече сняг. Видимостта намаляваше. Светът беше станал по-плосък и по-сив, почти лишен от трето измерение. Ако вятърът не утихнеше, скоро нямаше да виждат земята достатъчно добре и току-виж пропаднали в някоя цепнатина.

В средата на нищото.

— Красива си, като се ядосаш, знаеш ли?

— Питър, за Бога!

— Ами, така си е.

Тя тръгна, вперила поглед в земята, мъчеше се да различи следите от веригите.

— Хайде, Питър. — Може би следите щяха да се върнат на пътя. Щеше да е лесно да следват пътя дори в бурята. И много по-безопасно.

— Мисля, че се влюбвам, Сара.

— Питър…

— Трябваше да ти го кажа. Това може да е последният ми шанс. — Той пак се закашля.

— Пести си дъха, Питър.

— Егати и студът.

Вървяха бавно и мълчаливо. Вятърът виеше. Парката беше прилепнала плътно по тялото на Сара. Ставаше все по-трудно да се върви. Но тя упорстваше. Изгубила бе представа от колко време върви. И изведнъж вдигна ръка и спря. Евънс, изглежда, не я беше видял, защото се блъсна в гърба й, изсумтя и също спря.

Наложи се да приближат глави и да викат, за да се чуят през вятъра.

— Трябва да спрем! — извика тя.

— Знам!

И после, понеже не знаеше какво друго да направи, Сара седна на земята, сви колене към гърдите си, отпусна глава върху тях и се опита да не заплаче. Вятърът ставаше все по-силен. Виеше пронизително. Въздухът беше толкова плътен от навявания сняг, че трудно се дишаше.

Евънс седна до нея и каза:

— Ще умрем, мамка му.

НАСЕЧЕНАТА ЗОНА

Сряда, 6 октомври

17:02

Сара започна да трепери, първо на кратки пристъпи, после почти непрестанно. Все едно бе получила пристъп. Караше ски и знаеше какво означава това. Вътрешната й температура беше спаднала опасно и треперенето беше автоматична физиологична реакция на тялото й, което се опитваше да се стопли.

Зъбите й тракаха. Трудно й беше да говори. Но мозъкът й все още функционираше и търсеше изход.

— Не можем ли да си направим заслон от сняг?

Евънс каза нещо, но вятърът отвя думите му.

— Знаеш ли как? — попита тя.

Той не й отговори.

„Но и без това е твърде късно“, помисли тя. Вече губеше контрол над тялото си. Дори не можеше да държи ръцете си увити около коленете, толкова силно трепереше.

И започваше да й се доспива.

Погледна към Евънс. Той лежеше на една страна върху леда.

Сара го смушка да стане. Срита го. Той не помръдна. Искаше да му извика, но не можеше, защото зъбите й тракаха неудържимо.

Сара се бореше да запази съзнание, но сънят започваше да я надвива. Бореше се да задържи очите си отворени и за свое удивление сцени от живота й се занизаха на бързи обороти пред погледа й — детските й години, майка й, групата в предучилищната, уроците по балет, абитуриентският бал…

Целият й живот се изнизваше пред нея. Точно както се твърдеше в книгите — случвало се точно преди да умреш. После вдигна поглед и видя светлинка в далечината, пак както пишеше в книгите. Светлина в края на дълъг тъмен тунел…

Повече не можеше да се бори. Легна. Вече не усещаше земята. Загубила се бе в свой свят на болка и изтощение. А светлината пред нея ставаше все по-ярка и по-ярка, а ето че се появиха още две светлинки, примигваха в жълто и зелено…

Жълто и зелено?

Тя поднови борбата си със съня. Опита се да седне, но не можа. Мускулите й бяха твърде слаби, ръцете й бяха блокчета замръзнал лед. Не можеше да помръдне.

Жълти и зелени светлинки, които ставаха по-големи. И бяла светлина в центъра. Много бяла, като халогенна. Започваше да различава детайли през вихрещия се сняг. Имаше сребрист купол и колела, и големи блестящи букви. Пишеше…

НАСА.

Закашля се. Нещото се появи от снега. Някакво малко возило — високо метър, не по-голямо от количка за голф. Имаше големи колела и сплескан купол и идваше право към нея, и бибипкаше с клаксона си.

Щеше да я прегази, и толкова. Осъзна го без особена тревога. Нищо не можеше да направи, за да го спре. Лежеше на земята, замаяна, обзета от пълно безразличие. Колелетата ставаха все по-големи и по-големи. Последното, което запомни, беше един механичен глас, който казваше: „Ало. Ало. Моля, дръпнете се от пътя. Благодаря за съдействието. Ало. Ало. Моля, дръпнете се от пътя…“

И после нищо.

СТАНЦИЯ УЕДЕЛ

Сряда, 6 октомври

20:22

Мрак. Болка. Хриптящи гласове.

Болка.

Търкане. По цялото й тяло, ръцете и краката. Сякаш втриваха огън в тялото й.

Тя изстена.

Някакъв глас заговори, хриплив и далечен. Каза нещо като „Утайка от кафе“.

Търкането продължи, силно, грубо и мъчително. И звук като от шкурка — стържещ, жесток, ужасен.

Нещо я удари по лицето, по устата. Тя облиза устни. Сняг. Леденостуден сняг.

— Ку ня топ? — каза някакъв глас.

— Ней ще.

Чужд език, китайски или нещо такова. Вече различаваше няколко гласа. Опита се да отвори очи, но не можа. Имаше нещо тежко върху лицето й, като маска или…

Опита се да вдигне ръка, но не можа. Нещо задържаше всичките й крайници. А търкането продължаваше, търкане, търкане…

Тя простена. Опита се да заговори.

— Та гови пит?