— Когато Стария Ник се върне — довечера или утре вечер, или когато дойде, — ще му кажа, че си умрял, ще му покажа чергата, която ще е навита, а ти ще си вътре.
По-откачено не съм чувал.
— Защо?
— Защото в тялото ти не е останала достатъчно вода и, не знам, треската ти е спряла сърцето.
— Не, защо в Черга?
— Аха — казва Мам, — хитър въпрос. Тя ще ти е дегизировката, така че той да не се досети, че всъщност си жив. Нали разбираш, ти се справи толкова добре с преструването, че си болен, ама да се преструваш на умрял е много по-трудно. Ако забележи, че дишаш дори само веднъж, ще разбере, че е номер. Освен това мъртвите хора са много студени.
— Може да използваш плик със студена вода…
Мам поклаща глава.
— Студен навсякъде, не само лицето. А, да, освен това се вкочаняват, ще трябва да лежиш като робот.
— Не отпуснат.
— Обратното на отпуснат.
Ама нали той е роботът, Стария Ник, аз имам сърце.
— Ето защо мисля, че единственият начин той да не се досети, че всъщност си жив, е да те завием в чергата. После ще му кажа, че трябва да те занесе някъде и да те погребе, схващаш ли?
Брадичката ми започва трепери.
— Защо трябва да ме погребва?
— Защото телата на умрелите се вмирисват много бързо.
Стая вече е доста вмирисана от непускането на казанчето и възглавницата с повръщано, и всичко.
—
— Точно така.
— Не искам да ме погребват и да се разкапя, и да ми пълзят червеи.
Мам ме гали по главата.
— Това е само номер, нали помниш?
— Като игра.
— Да, но без смях. Сериозна игра.
Кимам. Мисля, че ще заплача.
— Повярвай ми — казва Мам. — Ако имаше и една друга сламка, за която да се хванем…
Не знам какво значи да се хващаш за сламка.
— Така. — Мам става от Креватчо. — Хайде да ти разкажа как ще стане и така няма да си толкова изплашен. Стария Ник ще натисне числата, за да отвори вратата, после ще те изнесе от Стая, целия навит в чергата.
— И ти ли ще си в Черга? — Знам отговора, но питам за всеки случай.
— Аз ще съм тук и ще чакам. Той ще те занесе до пикапа си, ще те сложи отзад, в откритата част…
— Искам и аз да чакам тук.
Тя слага пръст на устата ми, за да мълча.
— И това ще бъде твоята възможност.
— Кое това?
— Пикапът! Още първия път, като намали и спре на някой знак, ти ще се измъкнеш от чергата, ще скочиш на улицата, ще избягаш и ще доведеш полицията да ме спаси.
Гледам я и не мигам.
— Така че този път планът е: умрял, пикап, бягам, полиция, спасявам Мам. Повтори го.
— Умрял, пикап, бягам, полиция, спасявам Мам.
Изяждаме си закуската, сто двайсет и пет овесени ядки за всеки, защото ни трябват допълнително сили. Аз не съм гладен, но Мам казва, че трябва да ги изям до една.
После се обличаме и упражняваме частта с умрялото. Нещо като най-странното Физическо, дето някога сме играли. Лягам на края на Черга, а Мам я увива около мен и ми казва да полегна на предното, после на задното, после предното, после пак задното, докато съм навит здраво. В Черга мирише шантаво, на прах и още нещо, различно е откогато само лягам върху нея.
Мам ме вдига, смачкан съм. Казва, че съм като дълъг тежък пакет, но Стария Ник лесно ще ме вдигне, защото има повече мускули.
— Ще те занесе в задния двор, вероятно до гаража, ето така… — Усещам, че се движим из Стая. Вратът ми е прищипан, но не помръдвам изобщо. — Или пък може би на рамо, ето така… — Повдига ме, изгрухтява, премачкан съм наполовина.
— Много-много ли е дълго?
— Кое?
Думите ми се губят из Черга.
— Чакай малко — казва Мам, — току-що се сетих, че може и да те свали няколко пъти, за да отваря вратите. — Оставя ме, с края откъм главата надолу.
— Ау!
— Ама няма да издаваш нито звук, нали?
— Извинявай. — Черга е върху лицето ми, боде ми на носа, а не мога да го стигна.
— Той ще те хвърли в багажника на пикапа, ето така.
Пуска ме
— Стой вкочанен, вкочанен, вкочанен, нали, независимо какво се случва?
— Добре.
— Защото ако се отпуснеш или помръднеш, или издадеш малък звук, Джак, ако направиш дори едно от тези неща, без да искаш, той ще разбере, че си жив, и ще бъде толкова ядосан, че…
— Какво? — чакам. — Мам. Какво ще направи?
— Не се тревожи, той ще повярва, че си умрял.
Откъде пък знае със сигурност?
— После ще се качи отпред в пикапа и ще го подкара.
— Накъде?
— Ох, ами извън града вероятно. Някъде, където няма хора, които да видят, че копае дупка, в гора или нещо. Работата е там обаче, че още щом моторът запали — ще чуеш силен бръмчащ тресящ звук, ето така… — Тя пърди с уста през Черга; обикновено пърденето с уста ме кара да се смея, но сега не: — Това е сигналът да започнеш да се измъкваш от чергата. Опитай.
Въртя се, но не мога, прекалено е стегнато.
— Заклещих се, заклещих се, Мам.
Тя веднага ме развива. Вдишвам много въздух.
— Добре ли си?
— Добре.
Усмихва ми се, но усмивката е странна, сякаш се преструва. После пак ме навива, малко по-хлабаво.
— Пак стяга.
— Извинявай, не предполагах, че ще е толкова стегнато. Почакай малко… — Развива ме отново. — Я опитай да си свиеш ръцете с малко стърчащи лакти, за да ти остане място.