Читаем Стая полностью

— Когато Стария Ник се върне — довечера или утре вечер, или когато дойде, — ще му кажа, че си умрял, ще му покажа чергата, която ще е навита, а ти ще си вътре.

По-откачено не съм чувал.

— Защо?

— Защото в тялото ти не е останала достатъчно вода и, не знам, треската ти е спряла сърцето.

— Не, защо в Черга?

— Аха — казва Мам, — хитър въпрос. Тя ще ти е дегизировката, така че той да не се досети, че всъщност си жив. Нали разбираш, ти се справи толкова добре с преструването, че си болен, ама да се преструваш на умрял е много по-трудно. Ако забележи, че дишаш дори само веднъж, ще разбере, че е номер. Освен това мъртвите хора са много студени.

— Може да използваш плик със студена вода…

Мам поклаща глава.

— Студен навсякъде, не само лицето. А, да, освен това се вкочаняват, ще трябва да лежиш като робот.

— Не отпуснат.

— Обратното на отпуснат.

Ама нали той е роботът, Стария Ник, аз имам сърце.

— Ето защо мисля, че единственият начин той да не се досети, че всъщност си жив, е да те завием в чергата. После ще му кажа, че трябва да те занесе някъде и да те погребе, схващаш ли?

Брадичката ми започва трепери.

— Защо трябва да ме погребва?

— Защото телата на умрелите се вмирисват много бързо.

Стая вече е доста вмирисана от непускането на казанчето и възглавницата с повръщано, и всичко.

— 

Червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…

— Точно така.

— Не искам да ме погребват и да се разкапя, и да ми пълзят червеи.

Мам ме гали по главата.

— Това е само номер, нали помниш?

— Като игра.

— Да, но без смях. Сериозна игра.

Кимам. Мисля, че ще заплача.

— Повярвай ми — казва Мам. — Ако имаше и една друга сламка, за която да се хванем…

Не знам какво значи да се хващаш за сламка.

— Така. — Мам става от Креватчо. — Хайде да ти разкажа как ще стане и така няма да си толкова изплашен. Стария Ник ще натисне числата, за да отвори вратата, после ще те изнесе от Стая, целия навит в чергата.

— И ти ли ще си в Черга? — Знам отговора, но питам за всеки случай.

— Аз ще съм тук и ще чакам. Той ще те занесе до пикапа си, ще те сложи отзад, в откритата част…

— Искам и аз да чакам тук.

Тя слага пръст на устата ми, за да мълча.

— И това ще бъде твоята възможност.

— Кое това?

— Пикапът! Още първия път, като намали и спре на някой знак, ти ще се измъкнеш от чергата, ще скочиш на улицата, ще избягаш и ще доведеш полицията да ме спаси.

Гледам я и не мигам.

— Така че този път планът е: умрял, пикап, бягам, полиция, спасявам Мам. Повтори го.

— Умрял, пикап, бягам, полиция, спасявам Мам.

Изяждаме си закуската, сто двайсет и пет овесени ядки за всеки, защото ни трябват допълнително сили. Аз не съм гладен, но Мам казва, че трябва да ги изям до една.

После се обличаме и упражняваме частта с умрялото. Нещо като най-странното Физическо, дето някога сме играли. Лягам на края на Черга, а Мам я увива около мен и ми казва да полегна на предното, после на задното, после предното, после пак задното, докато съм навит здраво. В Черга мирише шантаво, на прах и още нещо, различно е откогато само лягам върху нея.

Мам ме вдига, смачкан съм. Казва, че съм като дълъг тежък пакет, но Стария Ник лесно ще ме вдигне, защото има повече мускули.

— Ще те занесе в задния двор, вероятно до гаража, ето така… — Усещам, че се движим из Стая. Вратът ми е прищипан, но не помръдвам изобщо. — Или пък може би на рамо, ето така… — Повдига ме, изгрухтява, премачкан съм наполовина.

— Много-много ли е дълго?

— Кое?

Думите ми се губят из Черга.

— Чакай малко — казва Мам, — току-що се сетих, че може и да те свали няколко пъти, за да отваря вратите. — Оставя ме, с края откъм главата надолу.

— Ау!

— Ама няма да издаваш нито звук, нали?

— Извинявай. — Черга е върху лицето ми, боде ми на носа, а не мога да го стигна.

— Той ще те хвърли в багажника на пикапа, ето така.

Пуска ме

туп
, прехапвам уста, за да не извикам.

— Стой вкочанен, вкочанен, вкочанен, нали, независимо какво се случва?

— Добре.

— Защото ако се отпуснеш или помръднеш, или издадеш малък звук, Джак, ако направиш дори едно от тези неща, без да искаш, той ще разбере, че си жив, и ще бъде толкова ядосан, че…

— Какво? — чакам. — Мам. Какво ще направи?

— Не се тревожи, той ще повярва, че си умрял.

Откъде пък знае със сигурност?

— После ще се качи отпред в пикапа и ще го подкара.

— Накъде?

— Ох, ами извън града вероятно. Някъде, където няма хора, които да видят, че копае дупка, в гора или нещо. Работата е там обаче, че още щом моторът запали — ще чуеш силен бръмчащ тресящ звук, ето така… — Тя пърди с уста през Черга; обикновено пърденето с уста ме кара да се смея, но сега не: — Това е сигналът да започнеш да се измъкваш от чергата. Опитай.

Въртя се, но не мога, прекалено е стегнато.

— Заклещих се, заклещих се, Мам.

Тя веднага ме развива. Вдишвам много въздух.

— Добре ли си?

— Добре.

Усмихва ми се, но усмивката е странна, сякаш се преструва. После пак ме навива, малко по-хлабаво.

— Пак стяга.

— Извинявай, не предполагах, че ще е толкова стегнато. Почакай малко… — Развива ме отново. — Я опитай да си свиеш ръцете с малко стърчащи лакти, за да ти остане място.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Неудержимый. Книга XXIII
Неудержимый. Книга XXIII

🔥 Первая книга "Неудержимый" по ссылке -https://author.today/reader/265754Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я брал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что могло бы объяснить мою смерть. Благо, судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен снова получить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… Как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?!

Андрей Боярский

Приключения / Самиздат, сетевая литература / Попаданцы / Фэнтези