Стая

— Трябва да отиде в Спешното веднага, трябва, и ти го знаеш.

Стария Ник издава някакъв звук, не знам какво означава.

Гласът на Мам е все едно плаче.

— Ако не го заведеш сега, той ще, той може да…

— Стига толкова истерия — казва той.

— Моля те, умолявам те.

— Няма начин.

Замалко да кажа „човече“. Помислям си го, но не го казвам, нищо не казвам, аз съм просто отпуснат и ме Няма.

— Просто ги излъжи, че е нелегален чужденец и няма документи — казва Мам, — той не е в състояние да каже и дума, може да го докараш обратно веднага след като му вкарат малко течности… — Гласът й се движи след него. — Моля те. Ще направя каквото поискаш.

— Няма оправия с тебе. — Звучи, сякаш е отишъл до Врата.

— Не си отивай. Моля те, моля те…

Нещо пада. Толкова съм изплашен, че никога няма да си отворя очите.

Мам вие.

Бип-бип, бум.

Врата е затворена, сами сме.

Много е тихо. Преброявам зъбите си пет пъти, все двайсет, само един път деветнайсет, но броя пак, докато е двайсет. Надничам настрани. После повдигам глава от смрадливата възглавница.

Мам седи на Черга с гръб към Стена на Врата. Гледа в нищо. Прошепвам:

— Мам?

Тя прави суперстранно нещо, почти се усмихва.

— Да не оплесках преструването?

— О, не, страхотно се справи.

— Ама той не ме заведе в болницата.

— Няма нищо. — Мам става и намокря Гъба в Мивка, идва да ми изтрие лицето.

— Ама нали каза. — Всичкото горещо лице и повръщано, и неговото докосване… — Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам.

Мам кима, вдига тениската ми и избърсва гърдите ми.

— Това беше план „А“, струваше си да опитаме. Но, както и предположих, прекалено много го беше страх.

Объркала се е май.

— Него го е било страх?

— Да не би да кажеш на доктора за Стая и полицията да го вкара в затвора. Надявах се да рискува, ако повярва, че си в сериозна опасност… но не вярвах, че ще го направи.

Схващам.

— Измамила си ме — изревавам аз. — Не можах да се возя в кафявия пикап.

— Джак — казва Мам и ме притиска към себе си, кокалите й ми болят лицето.

Аз се блъскам назад.

— Каза без повече лъжене и че вече отлъгваш, а после пак излъга.

— Правя каквото мога.

Засмуквам си устната.

— Слушай. Ще ме изслушаш ли за минута?

— Омръзна ми да те слушам.

— Знам — кима тя. — Но въпреки това ме изслушай. Има план „Б“. План „А“ беше всъщност част от план „Б“.

— Не си ми казала.

— Малко е сложно. Вече няколко дни си блъскам мозъка с него.

— Е, ами ето, аз имам милиони мозъци за блъскане.

— Така ли?

— Много повече от теб.

— Вярно е. Но не исках да ти се налага да държиш и двата плана в главата си едновременно, за да не се объркаш.

— Вече съм объркан, сто процента съм объркан.

Тя ме целува през косата, дето е цялата лепкава.

— Чакай да ти разкажа за план „Б“.

— Не искам да чувам смрадливите ти тъпи планове.

— Добре.

Треперя от нямането на облечена тениска. Намирам една чиста в Скринчо, синя.

Отиваме в Креватчо, миризмата е ужасна. Мам ми показва как да дишам през устата само защото устите не надушват нищо.

— Може ли да легнем с глави на другата страна?

— Гениална идея — казва Мам.

Опитва се да ме подкупва, ама аз няма да й простя. Слагаме си краката на смрадливия край до стената, а лицата — на другия.

Мисля, че никога няма да изключа.

* * *

Вече е 08:21, спал съм дълго и сега бозкам, лявата е толкова гъста. Стария Ник не се е връщал, май.

— Събота ли е? — питам аз.

— Точно така.

— Яко, ще мием косата.

— Не може да миришеш на чисто — клати глава Мам.

За минутка бях забравил.

— Какъв е?

— Кое?

— План „Б“.

— Готов ли си да го чуеш вече?

Нищо не казвам.

— Ами ето го — прочиства гърло Мам. — Премислях го пак и пак, от всички страни, мисля, че наистина може да проработи. Не знам, не мога да бъда сигурна, звучи налудничаво и дори е невероятно опасно, но…

— Просто ми кажи.

— Добре, добре. — Поема си шумно въздух. — Спомняш ли си Граф Монте Кристо?

— Беше затворен в тъмница на един остров.

— Да, ама спомняш ли си как избяга? Престори се на умрелия си приятел, скри се в покрова и пазачите го изхвърлиха в морето, само че Графа не се удави, измъкна се и отплува.

— Разкажи я докрай.

— Не е важно — махва с ръка Мам. — Мисълта ми е, Джак, че точно това ще направиш и ти.

— Ще ме хвърлят в морето?

— Не, ще избягаш като Граф Монте Кристо.

Пак съм объркан.

— Аз нямам умрял приятел.

— Искам да кажа, че ще си маскиран като умрял. — Гледам и не разбирам. — Всъщност е по-скоро като една пиеса, която гледах в гимназията. Едно момиче на име Жулиета иска да избяга с момчето, което обича, затова се преструва на умряла, като изпива специално лекарство, а след няколко дни се събужда и тадааа!

— Не, това е бебето Исус.

— Ох… не съвсем — Мам потърква чело. — Той наистина е бил мъртъв три дни, после се е съживил. Ти изобщо няма да умираш, само ще се правиш като онова момиче в пиесата.

— Аз не знам как да се правя, че съм момиче.

— Не, да се правиш на умрял. — Гласът на Мам е малко изнервен.

— Нямаме покров.

— Да, ще използваме чергата.

Поглеждам Черга, всичкото й червено и черно, и кафяво на вълни.