Читаем Стая полностью

— Просто изтичай при първия човек, когото видиш. Или… ще е доста късно. Може би никой няма да се разхожда. — Хапе си палеца, нокътя му, аз не й казвам да престане. — Ако не видиш никого, ще трябва да помахаш на някоя кола, за да я накараш да спре, и да кажеш на хората в нея, че ти и майка ти сте били отвлечени. Или пък, ако няма коли… ох, Божичко… ами ще трябва да отидеш до някоя къща… която и да е къща, в която светят лампи… и да удряш по вратата с юмруци колкото сили имаш. Но само къща със светнати лампи вътре, не празна. Трябва да удряш на входната врата, ще я познаеш ли?

— Онази, през която се влиза.

— Опитай сега. — Мам чака: — Говори им, както сега говориш на мен. Представи си, че аз съм тях. Какво ще кажеш?

— Аз и ти сме…

— Не, представи си, че аз съм хората в онази къща или в колата, или на тротоара, кажи им, че ти и твоята Мам…

Опитвам пак.

— Ти и твоята Мам…

— Не, не, кажи „Аз и Мам…“.

— Аз и ти…

Тя изпухтява.

— Добре, няма значение, просто им дай бележката… още ли е скрита?

Поглеждам в гащите си.

— Изчезнала е! — После я напипвам къде се е плъзнала в между дупето ми. Изваждам я и й я показвам.

— Дръж я отпред. Ако случайно я изпуснеш, можеш просто да им кажеш „Отвлякоха ме“. Кажи го, само това.

— Отвлякоха ме.

— Кажи го ясно и силно, за да чуят.

— Отвлякоха ме — изкрещявам аз.

— Фантастично. И те ще се обадят в полицията — казва Мам, — а… предполагам полицията ще търси във всички задни дворове, докато намери Стая. — Лицето й не изглежда много сигурно.

— С горелката — спомням й аз.

Упражняваме ли упражняваме.

Умрял, пикап, измъквам се, скачам, тичам, някой, бележка, полиция, горелка.
Това са девет неща. Не мисля, че мога да ги задържа в главата си едновременно. Мам казва, че, разбира се, че мога, аз съм нейният супергерой, господин Петгодишен.

Ще ми се да си бях още на четири.

За обяд избирам аз, защото денят е специален, последният ни в Стая. Така казва Мам, ама аз не го вярвам наистина. Изведнъж умирам от глад, искам макарони и хотдог, и сухари, това е същото като три обяда наведнъж.

През цялото време играем Дама, аз съм страшен от нашето Голямо измъкване, така че губя два пъти, после не искам повече да играя.

Пробваме дрямка, но не можем да изключим. Бозвам малко, лява, дясна, после лява пак, докато почти нищо не остава.

Не искаме никаква вечеря, нито един от нас. Трябва пак да облека тениската с повръщано. Мам казва, че може да си остана с чорапите.

— Иначе улицата може да ти нарани краката. — Изтрива си окото, после и другото. — Обуй си най-дебелите.

Не знам защо плаче за чорапи. Влизам в Гардеробчо да си намеря Зъб под възглавницата.

— Ще го мушна в чорапа.

Мам клати глава.

— Ами ако стъпиш на него и той ти убоде крака?

— Няма, той ще си стои отстрани.

Сега е 06:13, това значи наближава към вечер. Мам казва, че вече наистина трябва да съм увит в Черга. Стария Ник може да дойде по-рано, защото съм болен.

— Още не.

— Е…

— Моля те, не.

— Седни тук, така, за да мога да те навия веднага, ако се наложи.

Повтаряме плана отново и отново, за да ме упражняваме на деветте.

Умрял, пикап, измъквам се, скачам, тичам, някой, бележка, полиция, горелка.

Все подскачам, като чуя бип-бип, но то не е истинско, само въображение. Гледам Врата, тя е много лъскава, като кама.

— Мам?

— Да?

— Нека го направим утре вечер.

Тя се привежда и ме прегръща здраво. Това значи „не“.

Пак я мразя мъничко.

— Ако имаше как, щях да отида вместо теб.

— Защо няма?

Поклаща глава.

— Толкова съжалявам, че трябва да си ти и че трябва да е точно сега. Но аз ще съм с теб в главата ти, нали не си забравил? Ще ти говоря непрекъснато.

Преговаряме план „Б“ много още пъти.

— А ако отвори Черга? — питам аз. — Само за да ме види умрял?

Мам не казва нищо за минута.

— Нали знаеш колко е лошо да се удря?

— Аха.

— Е, ами тази вечер случаят е специален. Наистина не вярвам да го направи, ще бърза да… да приключи с цялата работа, но ако случайно… това, което трябва да направиш, е да го удариш колкото можеш по-силно.

Иха.

— Да го риташ, хапеш, да му бъркаш в очите… — пръстите й ръгат въздуха. — Каквото и да е, за да избягаш.

Почти не мога да повярвам:

— Позволено ли ми е да го убия даже?

Мам изтичва до Шкаф, където се сушат нещата след миенето. Взема Гладък нож. Поглежда му лъскавото, аз се сещам за приказката как Мам го сложила на гърлото на Стария Ник.

— Дали ще можеш да го държиш здраво, вътре в чергата, и ако… — гледа се в Гладък нож. После го слага обратно при вилиците на Сушилка за чинии. — Какво ме прихваща?

Аз откъде да знам, ако тя не знае?

— Ще се намушкаш — казва Мам.

— Не, няма.

— Ще се намушкаш, Джак, как иначе? Ще се нарежеш на ивици, като се тръскаш вътре в чергата с голо острие… мисля, че си губя разума.

Поклащам глава.

— Тук си е. — Потупвам я по ръката.

Мам ме гали по гърба.

Проверявам дали Зъб си е в чорапа, бележката в гащите ми отпред. Пеем си, за да отмине времето, но тихо. „Отдай се“ и „Тъпани“, и „Дом насред полето“.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Неудержимый. Книга XXIII
Неудержимый. Книга XXIII

🔥 Первая книга "Неудержимый" по ссылке -https://author.today/reader/265754Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я брал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что могло бы объяснить мою смерть. Благо, судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен снова получить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… Как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?!

Андрей Боярский

Приключения / Самиздат, сетевая литература / Попаданцы / Фэнтези