Стъкленият меч

-    Дойдохте тук с много повече последователи, но изгубихте онези, с които тръгнахте -повдига вежда и се обляга на студената, влажна стена на прохода. - Изглежда, че всички -селското момче, вашият принц и дъщеря ми - ви избягват. И разбира се, брат ви...- Една бърза стъпка напред го кара да спре рязко, изплашва го и го принуждава да замълчи. - Моите съболезнования - промърморва след един дълъг миг. - Никога не е леко да изгубиш член на семейството.

Спомням си снимката в жилището му. Имал е още една дъщеря, а също и съпруга - двама души, които не са тук сега.

-    Всички имаме нужда от известно време - казвам му и се надявам, че това е достатъчно.

-    Не им давайте твърде много. Не е добре да ги оставяте да размишляват върху греховете ви.

Не мога да намеря сърце да споря, защото е прав. Отприщих яростта си върху хората, най-

близки до мен, и им показах чудовището под кожата си.

-    А какво става с този проблем на Червените, който споменахте? - продължава той. -Нещо, за което би трябвало да знам?

В джета казах на Кал, че отивам на север. Половината от мен го изрече от гняв, за да му докажа нещо. Другата половина го каза, защото така е правилно да постъпя. Защото пренебрегвах някои неща твърде дълго.

-    Преди няколко дни прихванахме заповед за поход. Изпращат първия детски легион в Задушливите земи - дъхът ми пре секва, когато си спомням какво каза Ейда. - Ще бъдат избити, ще им заповядат да преминат покрай окопите право в най-смъртоносната зона. Пет хиляди на брой избити.

-    Новокръвни ли? - пита настойчиво полковникът.

Поклащам глава:

-    Не и доколкото знам.

Той отпуска ръка върху револвера си, изпъва гръб и се изплюва на пода:

-    Е, Командването наистина ми нареди да ви помогна. Мисля, че е време да направим нещо полезно заедно.

Лазаретът е тих, добро място за чакане. Позволиха на Сара да напусне казармите, предназначени за използване от Сребърните, и тя се зае бързо с всички ранени. Сега леглата са празни с изключение на едно. Лежа на едната си страна, взирам се в дългия прозорец пред мен. Измамно синьото небе е избледняло до стоманено сиво. Нова буря може би или навярно очите ми са потъмнели. Днес просто не мога да видя повече слънчева светлина. Чаршафите са меки, излинели от твърде много пране, и се преборвам с порива да ги дръпна и да покрия главата си. Сякаш това би могло да попречи на спомените да идват, всеки един - разбиващ се мощно като желязна вълна. Последният миг на Шейд, очите му - широко отворени, едната ръка - посягаща към мен, преди кръвта да изригне от гърдите му. Връщаше се да ме спаси и това го погуби. Чувствам се по същия начин, както преди толкова много месеци, когато се скрих в гората, неспособна да погледна Еиза и счупената й ръка. Сега не мога да понеса мисълта да се върна при семейството си и да видя дупката, която Шейд остави след себе си. Те със сигурност се чудят къде съм - момичето, което им костваше един син. Но този, който ме намира тук, не е от семейство Бароу.

-    Да се върна ли по-късно, или свърши да се самосъжаляваш?

Рязко се надигам и сядам само за да видя Джулиан, застанал в долния край на леглото ми. Цдетът му се е върнал, както и липсващите му зъби, с любезната помощ на Сара. С изключение на неподхождагците си дрехи - остатъци, събрани от складовете на Тък, той отново изглежда както преди. Очаквам усмивка, може би дори едно „благодаря“, но не и хокане. Не и от него.

-    Може ли едно момиче да има миг спокойствие тук? - изпухгявам и рухвам отново върху тънката възглавница.

-    По мои сметки криеш се от почти цял час. Мисля, че това е повече от един миг, Мер -старият учител полага всички усилия да бъде мил. Не се получава.

-    Ако държиш да знаеш, помагам на полковника. Имаме да планираме операция и той събира доброволци, докато с теб си говорим. - Ето. Но Джулиан не се разколебава толкова лесно.

-    И ти реши, че като си дремнеш, ще използваш по-добре времето си, отколкото, да речем, като се обърнеш към другите новокръвни, може би като успокоиш един куп много нервни Сребърни, като получиш медицински грижи или дори като поговориш със собственото се опечалено семейство?

-    Не ми липсваха лекциите ти, Джулиан.

-    Добре лъжещ Мер - казва той с усмивка.

Скъсява разстоянието между нас почти прекалено бързо и идва да седне до мен. Мирише на чисто, току-що е взел душ. От толкова близо мога да видя колко е отслабнал и кухата празнота на очите му. Дори Сара не може да лекува умовете.

-    А една лекция се нуждае от слушател. Ти със сигурност вече не

ме слушаш - снижава глас и накланя лицето ми, кара ме да го погледна. Достатъчно уморена съм, за да му позволя. -Или когото и да е, като стана въпрос. Дори не и Кал.

-    И ти ли ще ми крещиш?

Той се усмихва тъжно:

-    Да съм го правил някога?

-    Не - прошепвам: иска ми се да не се налагаше. - Не, не си.

-    И не се каня за започвам сега. Дойдох да ти кажа само онова, което имаш нужда да чуеш Няма да те карам да слушащ няма да те карам да се подчиняваш. Оставям избора на теб. Както е редно да бъде.