Стъкленият меч

-    Добре.

-    Веднъж ти казах, че всеки може да предаде всеки. Знам, че помниш - О, спомням си и още как. - И го казвам отново. Всеки, всичко може да предаде всеки. Дори собственото ти сърце.

-    Джулиан...

-    Никой не се ражда зъл точно както никой не се ражда сам. Хората стават такива по избор и поради обстоятелствата. Последните можеш да контролиращ но първото... Мер, много се страхувам за теб. Бяха ти причинени разни неща - неща, каквито никой човек не би трябвало да понася. Видя ужасни неща, извърши ужасни неща и те ще те променят. Толкова се страхувам в какво би могла да се превърнеш, ако всичко тръгне в грешна посока.

Аз също.

Оставям ръката си да се сключи около неговата. Връзката е достатъчно успокояваща, но слаба. Отношенията ни са в най-добрия случай обтегнати и не знам как да ги поправя.

-    Ще се опитам, Джулиан - промърморвам. - Ще се опитам.

В дъното на ума си се чудя. Дали един ден Джулиан ще разказва истории за мен? Когато съм се превърнала в проклето и ужасно създание, някоя като Елара, без нищо и никого, които да я обичат? Дали просто ще бъда момичето, което се опита? Не. Не мога да мисля по този начин. Няма. Аз съм Мер Бароу. Достатъчно силна съм. Извърших неща, ужасни неща и не заслужавам прошка за тях. Но въпреки това я виждам в очите на Джулиан. И тя ме изпълва с такава надежда. Няма да се превърна в чудовище независимо какво трябва да направя в предстоящите дни. Няма да загубя това, което съм, дори и ако това ме убие.

-    Сега имаш ли нужда да те отведа до спалното помещение на семейството ти, или можеш да намериш пътя?

Не успявам да сдържа изсумтяването си:

-    Ти изобщо знаеш ли пътя?

-    Не е вежливо да спориш с по-възрастните от теб, Мълниеносно момиче.

-    Някога имах учител, който ми казваше да се съмнявам във всичко.

Очите му проблясват и той гордо изпъчва слабите си гърди:

-    Твоят учител е бил умен човек.

Забелязвам как очите му стават мудни, а светлината в тях угасва. Взира се в голата ми ключица, в клеймото от изгаряне там. Обмислям дали да я покрия, но решавам да не помръдвам. Няма да крия буквата М, прошрена в мен, не и от него.

-    Сара може да оправи това - промърморва той. - Да я доведа ли?

Изправям се на нестабилните си крака. Има много белези, които искам тя да излекува, но не и този.

-    Не. - Нека бъде напомняне за всички ни.

Хванати под ръка, излизаме от празния лазарет. Той отеква от стъпките ни: бяла стая, която постепенно избледнява до сиво. Отвън през света се е простряла сянка. Зимата чака на прага ни - скоро ще почука. Но студеният въздух ми харесва. Разбужда ме.

Докато прекосяваме централния двор, отправили се към Казарма 3, забелязвам целия комплекс. Няколко познати лица се смесват с различните групи: някои тренират, други превозват продукти или просто се мотаят наоколо. Зървам как Ейда се пъхва под един повреден транспортьор с наръчник с инструкции в ръка. Лори коленичи до нея, прехвърля купчина инструменти. Няколко метра по-нататък Дармиън настига отряд гвардейци и се присъединява към тях с подтичване. Те са единствените от Резката, които виждам, и от гледката стомахът ми се обръща. Камерън, Никс, Нани, Гарет, Кета, къде са те?

Усещам силно гадене, но преглъщам усещането. Имам сили да скърбя само за човека, за когото зная със сигурност, че е мъртъв.

На Джулиан не му е позволено да влиза в Казарма 3. Съобщава ми това с напрегната усмивка, от думите му се процежда презрение. Заповедта няма как да бъде наложена, но въпреки това той й се подчинява.

-    Просто се опитвам да бъда „добър“ Сребърен - казва той сухо. - Полковникът вече беше така любезен да ни пусне да излезем от бараката си. Никак не бих искал да предам доверието му.

-    Ще дойда да те намеря после - стисвам рамото му. - Там вътре положението сигурно доста се влошава.

Джулиан само свива рамене:

-    Сара не бърза с изцеляването - не искаме твърде много свръхсилни, недохранени и разгневни Сребърни в затворено пространство. А те знаят какво направи ти за тях. Нямат причина да недоволстват - все още. - Все още. Просто, но ефективно предупреждение. Полковникът не знае как да се справи с толкова много Сребърни бежанци и със сигурност скоро ще направи погрешна стъпка.

-    Ще направя най-доброто, което мога - въздишам и добавям потушаването на възможен метеж към растящия си списък със задачи. Да не тача пред мама, да се извиня на Фарли, да измисля как да спася пет хиляди деца, да бавя куп Сребърни, да разбия стена с глава. Изглежда изпълнимо.

Казармата е каквато я помня, пълна с приличащи на лабиринт извивки и завои. Изгубвам се един-два пъти, но най-накрая намирам вратата с пурпурния шал, завързан за дръжката на бравата. Тя е здраво затворена и се налага да почукам.