Стъкленият меч

Брий едва е изрекъл думите, преди да мога да му откажа. Лицето на татко става пурпурно, тъгата му отстъпва място на гняв.

-    Инфаркт ли искаш да ми докараш? - озъбва се той, извъртайки се с лице към най-шлемия ми брат.

-    Тя никога не е била в Задушливите земи, не знае какво е там - обажда се Трами. - Ние знаем. Прекарали сме общо едно десетилетие в окопите.

Поклащам глава и протягам ръка да го спра, преди татко наистина да изгуби самообладание.

-    Полковникът ще дойде, той също е виждал Задушливите земи, няма нужда да...

-    Може би откъм страната на езерняците - Брий вече е при куфара си, тършува из вещите си. Преглежда какво да вземе със себе си. - Но окопите на Норта са с друг замисъл. Ще го накарат да се обърне кръгом за секунди.

Това вероятно е най-умното нещо, което съм чувала Брий да казва. Не е известен с острия си ум, но пък оцеля почти пет години на бойните позиции. Това прави четири години по-дълго от повечето хора. Не може да се дължи на късмет. Осъзнавам, че вместо това е храброст от страна и на двамата - повече, отколкото мога да знам. Някога си мислех колко много от живота ми са пропуснали по-шлемите ми братя, но същото важи за мен. Те не са каквито ги помня. Те са воини толкова, колкото и аз.

Мълчанието ми е всичко, което им е нужно, за да започнат да си приготвят багажа. Иска ми се да можех да им кажа да не идват. Биха ме послушали, ако го мисля наистина. Но не мога. Имам нужда от тях точно както имах нужда от Шейд.

Само се надявам, че няма да отведа още един от братята си в гроба.

След един дълъг миг осъзнавам, че треперя. Затова се покатервам в леглото до майка си и я оставям да ме прегръща дълго, докато полагам всички усилия да не заплача. Усилията ми не са достатъчни.

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Столовата е претъпкана, но не за хранене. Полковникът свика събиране за „операция от висш приоритет“ само преди час и помещението се пръска по шевовете от лично избраните от него хора, както и от доброволци. Езерняците са тихи, добре обучени и със стоическо поведение. Членовете на Евардията са много по-шумни, макар Фарли да е всичко друго, но не и това. Капитанският й чин е възстановен, но тя не показва признаци, че забелязва. Седи мълчаливо и разсеяно усуква един червен шал около ръцете си. Когато влизам в столовата с братята си от двете ми страни, шумът замира и всички очи ме наблюдават. С изключение на Фарли. Тя изобщо не вдига поглед. Лори и Дармиън направо ръкопляскат, когато прекосявам стаята, и ме карат да се изчервя. Ейда се присъединява, а после, за моя радост, до нея застава Нани, както и Камерън. Успяха. Издишвам леко, опитвам се да почувствам облекчение. Но още няма и следа от Никс, Еарет или Кета. Може да са предпочели да не идват. Досега сигурно вече им е втръснало от опасности. Това си казвам, докато сядам до Фарли. Брий и Трами следват примера ми, заемат местата точно зад мен като телохранители.

Не сме последните, които пристигат Харик се вмъква вътре, току-що пристигнал от Резката, и ми кимва бързо и отсечено. Държи вратата отворена, за да пусне Килорн да влезе. Сърцето ми започва да бие два пъти по-бързо, когато след него влиза Кал точно по петите му с Джулиан и Сара зад себе си. Моето влизане беше тихо - това е точно обратното. При вида на трима Сребърни мнозина скачат на крака, главно езерняци. В глъчката е трудно да чуя виковете им, но смисълът е ясен. Не ви искаме тук.

Кал и аз сключваме погледи през суматохата, макар и само за секунда. Той се извръща пръв и си намира място в дъното на стаята. Джулиан и Сара се придържат плътно до него, без да обръщат внимание на злобните подвиквания, докато Килорн си проправя път към предния край. Влачи със себе си стол и се тръсва до мен. Кимва ми небрежно, сякаш просто сядаме да обядваме.

-    Е, за какво е всичко това? - пита той с достатъчно висок глас, за да се чуе над шума.

Взирам се в приятеля си озадачена. Последния път, когато го видях, той ме дърпаше от

Фарли и изглеждаше отвратен от съществуването ми. Сега почти се усмихва. Дори изважда ябълка от якето си и ми предлага да си отхапя първа. Трепереща, но сигурна, приемам подаръка.

-    Ти не беше на себе си - прошепва той в ухото ми. Отдръпва отново ябълката и отхапва. -Забрави за това. Но ако отново излезеш така от релси, ще се наложи да уредя въпроса като в Подпорите. Ясно?

Белезите ми се присвиват спазматично, когато се усмихвам:

-    Ясно - и по-ниско, за да може само той да ме чуе: - Благодаря ти.

За секунда той остава неподвижен, странно замислен. После махва ухилено с ръка:

-    Моля те, виждал съм те в много по-ужасно състояние от това - успокояваща лъжа, но въпреки това го оставям да я изрече. - Сега каква е тази работа от първостепенна важност? Твоя идея или на полковника?

Като по поръчка полковникът влиза в столовата с широко разперени длани, призовава за тишина.

-    Моя - промърморвам, докато оплакванията заглъхват.