Стъкленият меч

Не губя време да отпращам с махване на ръка другите, за да вървят напред, като се преструвам на любезна, каквато е редно да бъде една дама. Всички отиваме на едно и също място. Така че когато тълпата се разпръсва малко и стълбата се открива пред мен, забързвам напред. Кал ме следва и присъствието му в съчетание с моето разделя членовете на Гвардията като с нож. Те остъпват бързо назад, някои дори се препъват, за да ни направят място. Само Фарли стои непоклатима, обвила с една ръка стълбата. За моя изненада тя кимва на Кал и мен. И на двамата.

Това трябваше да е първият знак да внимавам.

Стъпалата на стълбата прогарят мускулите ми, все още напрегнати от Нарси, арената и залавянето ми. Чувам странно ръмжене отгоре, но то не ме смущава ни най-малко. Трябва да се махна от подводницата колкото е възможно по-бързо.

За последен път я зървам, когато хвърлям поглед назад под странен ъгъл над Фарли навътре в медицинския пункт. Вътре още има ранени, неподвижни под одеялата си. Не, не ранени,

осъзнавам, докато се издърпвам нагоре. Мъртви.

По-нависоко по стълбата вятърът вие и капе вода. Нищо особено предполагам, докато стигам до върха и открития кръг от тъмнина. Бушува толкова силна буря, че дъждът бие косо, без да уцели по-голямата част от тръбата и стълбата. Жили ожуленото ми лице, намокри ме до кости за секунди. Есенни бури. Макар че не мога да си спомня толкова свирепа буря. Тя духа през мен, пълни устата ми с дъжд и хапещи, солени пръски. За щастие, подводницата е здраво закотвена за един док, който едва виждам, и успява да удържи над бушуващите сиви вълни отдолу.

-    Насам! - изкрещява познат глас в ухото ми, насочва ме да сляза от стълбата и да стъпя на корпуса на кораба, хлъзгав от дъжд и морска вода. През тъмнината едва виждам войника, който ме напътства, но масивното му туловище и гласът му са лесни за разпознаване.

-    Брий! - сключвам пръсти върху ръката му, усещам мазолестата хватка на най-големия си брат. Той върви като котва, тежко и бавно, помага ми да сляза от подводницата и да стъпя на кея. Не е кой знае колко по-добре - метал, разяден от ръжда, но води към суша и това е всичко, което ме интересува. Суша и топлина, добре дошъл отдих след студените дълбини на океана и спомените ми.

Никой не помага на Кал да слезе от подводницата, но той се справя чудесно и сам. Отново внимава да спазва дистанция, като върви почтително на няколко крачки зад нас. Сигурна съм, че не е забравил първата си среща с Брий в Подпорите, когато брат ми беше всичко друго, но не и любезен. Всъщност никой от семейство Бароу не хареса Кал освен мама и може би Гиза. Но тогава те не знаеха кой е. Новата им среща сигурно ще е интересна.

Заради бурята е трудно да различим Тък, но се досещам, че островът е малък, покрит с дюни и висока трева, буйна като вълните. Проблясване на мълния по водата осветява нощта за миг и показва пътеката пред нас. Сега на открито, без тесните стени на подводницата или Подземния влак, мога да видя, че наброяваме по-малко от петдесет души, включително ранените. Отправят се към две ниски, бетонни сгради, където кеят се свързва със сушата. На ниския хълм над нас се открояват няколко постройки с вид на бункери или казарми. Но не мога да определя какво се намира отвъд тях. Следващата мълния, този път по-близо, потръпва прекрасно в нервите ми. Брий погрешно взема това за потръпване от студ и ме притегля по-близо, обгръща с ръка раменете ми. От тежестта му ми е трудно да ходя, но търпя.

Имам чувството, че стигаме до края на кея ужасно бавно. Скоро ще бъда вътре суха, на твърда земя и ще се събера отново със семейство Бароу след твърде дълга раздяла. Перспективата за това е достатъчна да ме накара да понеса мократа кипяща дейност. Сестри товарят ранените на стар транспортьор с каросерия, покрита с непромокаем брезент. Със сигурност е бил откраднат, както и всичко друго. Двете постройки на сушата са хангари с врати, открехнати достатъчно, за да разкрият още транспортьори, чакащи вътре. Има дори няколко лодки, закотвени на кея, поклащащи се в сивите вълни, докато се съпротивляват на бурята. Няма две еднакви превозни средства - старомодни транспортьори във всевъзможни размери, лъскави нови лодки, някои - боядисани в сребристо, в черно, една зелена. Откраднати или отвлечени, или и двете. Дори разпознавам замъгленото сиво-синьо, цветовете на флота на Норта, върху една лодка. Тък прилича на много по-голяма версия на стария фургон на Уил Уисъл, претъпкан с какви ли не стоки и откраднати вещи.

Медицинският транспортьор потегля бавно, преди да стигнем до него, бори се с дъжда и отминава нагоре по песъчливия път. Само равнодушието на Брий ме възпира да ускоря крачка. Той не се тревожи за Шейд или за онова, което се намира на върха на хълма, така че аз също се опитвам да не се тревожа.

Кал не споделя чувствата ми и най-сетне ускорява ход, за да може да върви до мен. Бурята или тъмнината, или може би просто сребърната му кръв го прави да изглежда толкова блед и уплашен.