Стъкленият меч

-    Да. - Така смятам. Една студена мисъл пробягва през мен, когато си спомням уроците на Джулиан, усвоени по трудния начин в двора и на арената. Всеки може да предаде всеки. -Според Шейд.

Кал оставя неувереността ми без коментар, достатъчно любезен да не я подлага на съмнение.

-    Мисля, че е остров - казва накрая. - Един от няколко, далече от крайбрежието. Не е територия на Норта. Нищо, което да удостоверява наличието на селище или база, дори не и с отбранителна цел. Там има само открит океан.

Част от бремето върху плещите ми се вдига. Засега ще бъдем в безопасност.

-    Добре.

-    Брат ти, той е като теб - не е въпрос. - Различен.

-    Такъв е. - Какво друго да кажа?

-    И е добре? Спомням си, че беше ранен.

Дори без армия Кал все още е военачалник, проявяващ загриженост за войниците и ранените.

-    Добре е, благодаря. Пое няколко куршума вместо мен, но се възстановява бързо.

При споменаването на куршуми очите на Кал пробягват бързо по мен, най-сетне си позволява да ме погледне истински. Погледът му се задържа върху ожуленото ми лице и засъхналата кръв около ушите ми. - А ти?

-    И по-лошо съм преживявала.

-    Да, и през по-лошо сме минали.

Умълчаваме се: не смеем да говорим повече. Но все така продължаваме да се взираме един в друг. Внезапно присъствието му ми става непоносимо. И въпреки това не искам да си вървя.

Подводницата е на друго мнение.

Под краката ми генераторът се разтриса, ритъмът на силното му пулсиране се променя.

-    Почти стигнахме - промърморвам, усещам как електричеството нахлува или се оттича в различни части на плавателния съд.

Кал все още не го чувства, неспособен е да го долови, но не се съмнява в инстинктите ми. Познава способностите ми от личен опит по-добре от когото и да е на кораба. По-добре от собственото ми семейство. Поне засега. Мама, татко, Гиза, момчетата - те ме чакат на острова. Скоро ще ги видя. Те са тук. Те са в безопасност.

Но не зная колко дълго ще бъда с тях. Няма да мога да остана на острова, не и ако искам да направя нещо за новокръвните. Ще трябва да се върна в Норта, да използвам каквото и когото Фарли може да ми даде, за да се опитам да ги намеря. Вече ми се струва невъзможно, дори не искам да мисля за това. И въпреки всичко умът ми работи усилено и се опитва да състави план.

Над главите ни прозвучава аларма, включваща се едновременно с жълта светлина, която започва да проблясва над вратата на Кал.

-    Невероятно - чувам го да промърморва; за момент вниманието му се измества от огромната машина, заобикаляща ни отвсякъде. Не се съмнявам, че е искал да я разучи, но тук няма място за любопитния принц. Момчето, което се заравяше в наръчници и конструираше мотоциклети от подръчни материали, няма място в този свят. Убих го точно както убих Марийна.

Въпреки притежаващия склонност към механиката ум на Кал и собственото ми усещане за електричеството нямаме представа какво следва. Когато подводницата се накланя под ъгъл, показвайки се с носа нагоре от дълбините на океана, цялото помещение се килва. Изненадата от движението подкосява краката и на двама ни. Сблъскваме се със стената и един с друг. Раните ни се удрят една в друга, изтръгват болезнено съскане и от двама ни. Усещането от допира му е по-болезнено от всичко друго, дълбок пробождащ спомен и аз побързвам да се отдръпна.

Трепвам и разтривам една от многото си синини.

-    Къде е Сара Сконос, когато човек има нужда от нея - промърморвам и си мисля за

лечителката на повърхностни рани, която би могла да излекува и двама ни. Би могла да прогони болките само с едно докосване и да ни върне в бойна форма.

Още болка се мярва по лицето на Кал, но не от раните му. Браво на теб, Мер. Страхотно, няма що - да споменеш жената, която е знаела, че майка му е убита от кралицата. Жената, на която никой не вярваше.

-    Съжалявам. Не исках да кажа...

Той ме прекъсва с махване на ръка и успява да се изправи, подпрял се с една ръка на стената, за да пази равновесие.

-    Няма нищо. Тя е... - думите са завалени, накъсани. - Предпочетох да не я слушам. Не исках да слушам. Аз бях виновен.