Стрелците от гористите равнини

Той се поколеба, забил поглед в пода. Значи и тук удари на камък. Девит беше помислил за всичко. Кръгът се свиваше все повече и повече.

— Клей.

Той се обърна към Нароус.

— Изпратиха телеграма за Монти Браун.

— Девит ли?

— Не. — Нароус се приведе още по-близо. — Уилър.

Клей Бел се втренчи в началник-гарата.

— Уилър изпрати тази телеграма?

— Той самият.

Бел се извърна.

— Благодаря ти, Джим — произнесе той през рамо. — Длъжник съм ти за тази услуга, която ми направи.

Той излезе от гарата и рязко спря. Един от дървосекачите беше развързал коня му и го беше възседнал, а една дузина други ограждаше в тесен кордон ездача и коня му. Стояха и му се хилеха. Той мигновено оцени ситуацията. Ето къде беше истинската опасност.

Бяха решени на всичко, за да го ликвидират. Извадеше ли револвера, можеше да убие един, най-много двама, но останалите щяха да му видят сметката. Мъжете съзнаваха отлично това и бяха готови да рискуват. Някакво движение закачи крайчеца на окото му откъм отворената врата на един близък хамбар.

Мигновеният проблясък беше отразеното слънце в дулото на пушка.

Глава 8

Клей Бел не бързаше. Той беше висок, широкоплещест мъж, който в този момент не бързаше никъде, спокоен, просто човек, изследващ дадена ситуация и търсещ изход от нея. Наоколо имаше най-малко двайсетина дървосекачи с мрачен и решителен вид. Някои от тях излъчваха видима злоба, други просто се хилеха, но всички чакаха какво ще направи той.

Очите му обходиха улицата, като за миг се спряха върху вратата на хамбара, където бе мярнал мигновения блясък. Не се забелязваше нищо, но той не можеше да бъде заблуден. Неизвестният стрелец бе заел позиция и чакаше само удобен момент. Изстрелът щеше да дойде в най-подходящия момент, когато източникът нямаше да бъде очевиден.

Това беше позната история за Клей. Той пусна цигарата си праха на улицата и леко пристъпи встрани, така че един мъж да се озове между него и вратата на хамбара.

Хвърли поглед на коня си, пристъпващ неспокоен от крак на крак под непознатия ездач, после огледа мъжете наоколо.

— Вие, момчета, май обичате много да се нахвърляте групом върху сам човек, а? — той провлече думите си, придружавайки ги с лека подигравателна усмивка. — Какво има? Да не ви е страх да ми излизате един по един?

Едър мъж не издържа на предизвикателството и си проби път отпред.

— Аз ще се бия с теб един на един…

Юмрукът на Клей размаза устните му още преди да довърши изречението си. После замахна вече както трябва с дясната ръка и звукът от удара му прокънтя като брадва стоварваща се върху дървен ствол. Дървосекачът политна напред и се стовари като дърво по лице в праха. В същия миг Бел подсвирна леко.

Жребецът му мигновено се разтърси и се хвърли напред към Бел, разхвърляйки дървосекачите във всички посоки. Ездачът се вкопчи в гривата му, и жребецът тръсна глава, после се подхвърли напред; двата му задни крака излетяха високо във въздуха. Ездачът полетя през главата на коня и се сгромоляса в праха, замирайки.

Бел сграбчи поводите и мигновено се метна в седлото, колтът блесна в ръката му, а петата му се заби здраво в стремето. Неговият изстрел и гърмът от вратата на хамбара се сляха в един. Куршумът на неизвестния стрелец просвистя покрай ухото му, но неговият бе улучил целта. Мъжът в хамбара изтърва пушката и залитна напред, хванал ранената със здравата си ръка. Бел отново стреля, и този път захлупи лице в уличния прах.

Клей Бел нахлу с галоп в улицата и препусна по нея. Някакъв дървосекач изскочи от Тинкър Хауз да види какво става и Бел му изпрати един куршум в дъските до краката. Мъжът се хвърли обратно към вратата, драскайки трескаво да докопа дръжката.

След няколко секунди Бел вече беше извън града и конят му бягаше на воля. Последното нещо, което успя да зърне на излизане от града, беше Колийн Райли. Беше пристъпила пред хотелската веранда и гледаше след него.

Половин миля по-късно той забави коня, и после го пусна на спокоен ход.

Сега вече заговорът срещу него бе достигнал пълната си сила. Без съмнение Нобъл Уилър беше човекът зад Девит, неговият източник на информация, и вероятно причината Девит да избере неговата дървесина от горите на Дийп Крийк.

Нямаше да има никакъв подновен кредит, нито вагони да транспортира част от добитъка си. Той беше разорен, банкрутирал, фалирал.

Той държеше в свои ръце двата единствени известни маршрута водещи към Дийп Крийк, но врагът вече го бе хванал за гушата. Кестърсън вероятно нямаше да му откаже да го снабдява с продукти, но това щеше да означава да си пробива път с бой, докато стигне магазина му. Беше обграден от всички страни и те продължаваха да стягат обръча. Слабо утешение му донесе мисълта, че и да искаха, пак не можеха да го уморят от глад, защото разполагаше с безкрайни запаси от говеждо месо.

Един от хората им вече го нямаше. Бел познаваше достатъчно добре точността на стрелбата си, за да се излъже. Той беше убил непознатия в хамбара, опитал се да го застреля в гръб.