Стрелците от гористите равнини

Нахвърлеха ли се отгоре му, никой нямаше да вдигне ръка в негова защита, ако не се броеше стария Сам Тинкър. Сви си цигара без да бърза. Колкото и да беше стар, Тинкър все още си го биваше за това, и вероятно беше най-добрият човек в целия град.

Но първо трябваше да разговаря с Нобъл Уилър. Качи се в седлото и едва тогава запали цигарата си. Опъна дълбоко дима; беше с много приятен вкус. Усмихна се мислено. Онази стара увереност никога не го изоставяше, без значение в колко опасна ситуация се беше озовал. А той бе гледал доста опасности в очите. Може би повече от всеки един мъж от онези. А може би повече и от цяла дузина като тях. Разбира се, през онзи ден все още беше такъв, когато команчите бяха атакували кервана им. Тогава беше съвсем младо момче, но въпреки това още първият му изстрел беше попаднал в целта.

Прекоси с коня си петдесетте ярда, които го деляха от банката; беше единственият човек, който се движеше по улицата. Усети потта да се стича по бузите му, чувстваше колко добре го разбираше конят му, видя, без да обръща глава, застрашителните групички от мъже, една от тях вече заела позиция пред банката.

Един от мъжете беше с подута челюст. Пит Симънс. Симънс беше застанал почти пред самата врата, но въпреки това можеше да се мине покрай него. Клей обаче нямаше намерение да го заобикаля. Скочи от коня и тръгна право срещу Симънс, без да отклонява погледа си от него. Симънс не помръдна от мястото си.

Бел вървеше право към него и едва в последния, момент, когато оставаше само една крачка да се блъсне в него, Симънс отстъпи встрани. Бел влезе в банката.

Нобъл Уилър вдигна поглед от бюрото си и дебелото му лице му се разкриви в усмивка.

— Здравей, Клей! Радвам се да те видя!

Бел седна на един стол и нахлупи шапката си на тила. Жилетката на Уилър беше цялата в петна и мазна, провисналите му бузи бяха небръснати.

Дребният офис излъчваше дъх на старост и застоял въздух, сякаш не беше проветрявано продължително време. Един промъкнал се през прозореца слънчев лъч бе нарисувал правоъгълник върху пода и се отразяваше от бронзовия плювалник.

— Нобъл, имам нужда от известна сума пари, за да се справя със ситуацията.

Уилър прокара върха на молива по един орнамент на бюрото си.

— Задлъжнял си ми доста, Клей — произнесе замислено той. — Бих искал да ти помогна, но както гледам, Девит ще ти глътне най-лакомото парче от участъка…

— Няма да го глътне.

Уилър отмести погледа си от бледите му очи.

— Хората считат, че ще ти го отнеме, Клей. Той има пари и политическо влияние. Ще ти го кажа направо, Клей, банката не може да рискува. А точно сега в момента ти си един много голям риск.

Клей опъна замислено от цигарата си. Сега вече проумя, че подсъзнателно бе очаквал точно такъв отогвор! Той не можеше да се разплати с работниците си, а и дължеше също така и на Кестърсън. Кестърсън беше приятелски настроен към него, но все пак не можеше да му дава на вересия до безкрайност.

— Уилър — възрази му спокойно той, — ще ти се изплатя до последния цент, знаеш го много добре. Ние ще спечелим, просто не можем да загубим. Та той дори не може да се качи и на платото.

— Сигурен ли си?

— Той знае, че аз притежавам Гап. Просеката също е моя собственост. — Клей смъкна шапката си и я завъртя из ръцете си. — Рано или късно това щеше да се случи. И аз взех мерки да защитя участъка си; можеш да бъдеш напълно сигурен в това.

Нобъл Уилър размърда тежкото си тяло. Значи той притежаваше и Просеката? Прииска му са да му зададе въпрос, но размисли. Той самият си имаше потайни амбиции спрямо Дийп Крийк, но те можеха да почакат. Обаче той беше изненадан и раздразнен, че Бел се бе оказал толкова предвидлив да закупи онези две парчета земя, като по този начин контролира участък от петдесет хиляди акра.

Една мисъл го разтревожи обаче още повече. Какво още знаеше Бел? Или за какво можеше да се досети?

— Много бих искал да ти помогна — изрече той, надявайки си маската на безпомощност, — но и аз съм в много трудно положение и имам да връщам няколко стари заема.

В магазина Кестърсън изпълни поръчката му без да каже нищо. Докато нареждаше покупките отвори уста да изрече нещо, но се поколеба и премълча.

Клей се метна на седлото и потегли към гарата. Зад него един дървосекач изрева:

— Грабвай първия влак и дим да те няма, краварче!

Някой нададе рев и се разнесоха оглушителни дюдюкания. Клей яздеше бавно с безстрастно лице. Вече на гарата, докато слизаше от коня, забеляза, че дървосекачите се събираха вече в една голяма група и го следваха.

Той бързо влезе в гарата.

— Джим! Мога ли да говоря с теб?

Джим Нароус издърпа завеската от гишето за билети и подаде глава.

— О, здравей, Бел. С какво мога да ти помогна?

— Осигури ми една дузина вагони. Искам да транспортирам малко добитък.

Нароус се смути.

— Съжалявам, Клей. Не мога да ги осигуря.

Той се приведе към Бел.

— Между нас да си остане, получихме заповеди да не ти прекарваме никакъв добитък. Идва от високо. Май гледат да се докопат до оня контракт за дървесината.

— Разбирам… благодаря ти, Джим.